Няколко седмици в Тибет - Част 11

Спали недоспали,потеглихме ,без дори и кафе(нес-кафе от буркан)да имаме възможност да пиеме(липса на вода) по посока Байи(Bayi),но трябваше да наваксаме и 70-те км от предния ден,които бяха отново по черно и все по теченито „Брамапутра”.

,

Отново имаше инцидент с „чопъра” и се наложи да изчакаме в Лангшиан,където по-късно обядвахме.
Пътя до Байи не се помни с нищо,освен,че града е средно голям,около 25,000 жители и тук Хайнрих се постара да осигури хотел,повече от приличен,чист и страхотен ресторант,някак си ми изглеждаше като извинение за предходната вечер.

25.09 Потеглихме за Боми,или Поми(Pomy).Изкачвахме се,но природата около нас и гората на тази височина(3,500м) по-скоро ми напомня за Европа,отколкото Хималаите.







Спирахме на няколко отбивки и срещахме много местни,които ни поздравяваха горещо Tashi Delek!(Таши Деле),радваха ни се и винаги усмихнати.
Прохода беше сравнително нисък-само 4,685м.


В най-ниската му част,ливадите и къщите определено напомняха за Европа.




На едно място хубавия асфалтов път беше направо отнесен от пресичащата го река.






Не мога да си представя какво се случва и как се преминава тази река по време на дъждовния период.
В Боми пристигнахме късно следобяд и отново стандартния хаос.Хубавите моменти бяха извън градовете и хотелите и затова след,което и да е настаняване,взимахме по душ и хуквахме навън,само и само да сме по-далеч от мизерията по хотелите.




Тръгнахме много рано за Пашо(Pasho),поради факта,че имахме 280км пробег за деня,а от тях 120км отново макадам.През нощта валя сериозно,а температурата в 7.30ч беше едва 5 градуса.Малко след бензиностанцията скъсах жило на съединителя.Ян-Ян(Бибиян) механика се справи за отрицателно време,докато напрвихме няколко снимки и той беше готов.


Кал и само кал,но страхотни панорами докато преминахме първите 120км до селцето Роу разположено на езерото Роу.




Реката отново беше преляла през нощта за поредната доза шега













Джабу ни заведе на обяд в нещо като ресторант на който кухнята и помещението за хранене ги разделяше един шперплат.По-добрия вариянт е да не се гледа какво се случва зад шперплата.Храната,която сготвиха беше вкусна.
Езерото е много красиво,но за съжаление се стига само до едно определено място и по-натам не е разрешено,тъй като това вече е гранична зона и само на 45км е границата с Бангладеш.






От тук до Пашо пътят беше асфалт и се придвижихме сравнително бързо,отново през китни селца и прекрасен път.


Малко преди града видяхме монаси по пътя,които пътуваха към свещенната планина Кайлас,молейки се.Това нещо го правят поне един път в живота си,като през цялото време вървят пеша и времето за което го правят е около шест месеца.




За Пашо,освен,че е много мръсен и пренаселен от домашни животни,които си купонясват предимно на улицата,че хотела е сравнително „чист” и е залепен за казарма,която в 6,30ч ни вдигна по тревога(1-ви октомри беше само след няколко дни),друго не мога да кажа.

Следва продължение