София - Кейп Таун 2010 - I част - Турция-Сирия-Йордания

С много вълнение още на 02.06.2010г. събрахме багажа, закарах мотора на Мони в гаража и започна товаренето. Трудна работа беше, с много мъка и с много майсторство след около два часа бях готов. Вечерта успях от вълнение да спя едва 3 часа. Странно чувство ме беше обзело, като преди старт на състезание. Не можех да осъзная, че съм на път да осъществя една от големите си мечти.

Истинското пътуване започна на 03.06.2010г. Сутринта прощални целувки с Вики, натоварих се на такси и поръчах да кара към Кейп Таун, но първо през Студентски град. Натоварени като цигански катун, който се връща от "гурбет" във Франция потеглихме от гаража на Мони рано сутринта. Чувствах се странно - от една страна се радвах, но от друга някак ми беше притеснено, без да мога да си обясня за какво точно. Последните 4-5 седмици ядях промишлени количества за да съм по мазничък за човекоядците и резултата беше трагичен. С багажа на мотора и тези много килограми почти не ми остана място къде да седна. А с тениската ми на www.balkansorangeadventures.com се чувствах точно като един голям кръгъл портокал, както любезно са ме показали в сайта ни - Онова кръглото накрая. Голямо пъхтене, но все пак "влязох" в мотора и потеглихме.

Първата ни спирка беше Лукойл на магистрала Тракия. Тук се изненадах в този работен ден, колко хора са дошли за да ни изпратят, за което огромни благодарности на всички. Присъствието на приятели ми помогна mrgreenмалко да преодолея предстартовата треска

От тук след около час в сладки приказки, снимки, пожелания и кафе започна пътуването ни. Потеглихме по "прекрасната" ни магистрала вече с единствена цел - Кейп Таун. Спряхме първо на бензиностанция до Пазарджик за да вземем още малко инструменти, след това близо до Пловдив за да се видя с приятеля ми Ники и следващата спирка беше близо до Свиленград, където се срещнахме за мой голям късмет с Теди и Янко, тръгнали на своето пътуване до Тунис. За мой голям късмет, защото в суматохата си бях забравил слънчевите очила, а това се оказа доста важен атрибут за това пътуване. Янко ми даде негови очила и така спаси положението за много километри напред. Още ги пазя за да ги върна, макар в малко крив вид. :D

Поприказвахме малко, пихме по кафе и всеки пое в своята посока. Границата с Турция минахме за около 30 минути и продължихме в посока Истанбул. Този ден трябваше да покараме повечко, защото до 12.06.2010 трябваше да сме до ферибота за Судан. Поехме след границата по магистралата и Истанбул стигнахме около 17.00 часа. Естествено, точно тогава се оказа час пик. Много натоварено движение, пълен хаос и отново не си платихме таксата на моста над Босфора, но това помогна да се включат едни светлини, едни сирени и чудеса и така всички да ни забележат. Успяхме за около час по Околовръстното шосе да минем Истанбул, което ни направи много щастливи.

Продължихме, като решението беше да караме докато можем за да минем повече километри. Така в около 20.00 часа се озовахме в гр.Сапанча. Хубаво курортно градче с хубави хотели и ниски цени. Всъщност в Турция най-скъпото нещо си остава бензина – 3,65 лева за литър 95 безоловен. Настанихме се и бях почти като умрял от многото емоции и скучната магистрала. Пренаредих багажа за да си направя ползването на тубите по-лесно и да си разширя мястото за мен и се отдадохме на заслужена почивка. Пътуването беше започнало, всички притеснения бяха зад нас и единствено си мислихме какво ще правим на следващия ден - кога ще ставаме, кога ще тръгваме, колко ще караме. Получи се нещо като времето в казармата - мислиш само как да избягаш в "цивилизацията", къде да пиеш и къде да .... спиш. Живота стана изведнъж много лесен с простички вълнения. Сивото ежедневие беше зад нас.

04.06.2010г. - Втори ден от нашето пътуване. Днес трябваше да стигнем до гр.Адана и ни очакваха над 800км. преход. Отново предпочетохме магистралата, защото това беше начина да се движим по-бързо, макар и ужасно скучно. Единственото разнообразие беше спирането за гориво по бензиностанциите. Все пак колкото и скучно да беше не можеше да се скрие радостта ни от факта, че сме тръгнали на нашето пътешествие.

Карахме, карахме и си мислих, че днес ще е един много скучен ден. Около 16.00 часа спряхме на една бензиностанция, на около 150 км. преди Адана. Там пет души се втурнаха да сипват гориво и да се снимат с моторите, да разпитват и пак да наливат и пак да разпитват. Беше весело до момента, в който Мони вече с пълен резервоар видя, че са сипали дизел. Настана суматоха, едното момче се притесни и започна с маркуч да се опитва да изкара горивото, само че то да не е да точиш нощно време от паркирана "Лада" в тъмен квартал. Не става така лесно.

След като му се полюбувахме колко сладко пие дизел намерихме кранчето за източване на резервоара и го отвъртяхме. :D Тук само да отбележа, че БМВ-то няма такова кранче, което е проблем в такива ситуации. Започна източването. Наляхме вече бензин и отново всички се развеселиха, пихме Ред Бул, приказвахме и така се замотахме до 18.00 часа. Продължихме. Влязохме на поредната магистрала вече по тъмно, но това не беше проблем да караме. Оставаха едва 40км. до гр.Тарсус и след това само 20км. до Адана. Радвах се, че приключваме, защото от тези километри вече доста се бях уморил. Разговорните устройства, които монтирахме на каските не бяхме заредили предната вечер и връзката между нас се изгуби. Мони караше пред мен, когато на мотора ми нещо светна, отбих в аварийната лента и там угасна. Опитах да го запаля и никакви признаци за наличие на каквито и да било тоци. Ужас – беше тъмно, бях на магистрала и то по нагорнище, а нямаше как да се свържа с Мони. В първите минути си казах, защо точно сега трябва да се случи това, като не осъзнавах, че всъщност се случи точно на правилното място, а не някъде в някоя пустиня. С Мони се свързахме по мобилните, но той трябваше да търси къде да обърне на магистралата за да дойде при мен. Започнах да звъня първо на Димо и после на Ники за съвет. Разглобявах да проверя ремъка - здрав е, всички жици, здрави и си нямах идея какво става. Стоя, гледам, пуша и вече оглеждах място за нощувка, като избора беше - седнал на мантинелата или легнал до нея. :D Докато преглеждах всичко до мен спря полицейска кола. Обясних им какво става, те не разбират английски, а аз турски ама как се разбрахме още не мога да си обясня. На около един километър имаше паркинг за тирове и полицаите ми казаха, че ще ми помогнат да избутаме мотора до там. Запретнаха ръкави, аз доста се позачудих на ентусиазма им да бутаме близо 400кг по нагорнище, но пробвахме минахме не повече от 5-6 метра и двамата изплезиха езици. Единият обиколи и огледа мотора и само каза „Вай, вай, вай” и започна веднага да звъни по телефона. „Вай, вай, вай”, ама на мен душата ми излезе, щото освен мотора трябваше и мен си да бутам. Спряха един камион за да го натоварим, но беше висок и без платформа и нямаше как. След малко пристигна техен познат с бус за да го товари, ама той пък се оказа малък. След около 20 минути спряха друг камион. Тогава предложих на шофьора да ме дръпне ако има въже, защото кабели за ток никой нямаше, а вече след всички проверки беше ясно, че проблема е в акумулатора. Човека беше с огромен тир. В такава ситуация трябва много внимателно да се прецени къде да се завърже въжето. Такъв камион колкото и внимателно да дърпа потегля с такава сила, че ако въжето се прекара през коловете, то мотора автоматично става на две части. Аз си избрах през ролбара. Дръпна камиончето, ролбара се разтвори като крило, ама вместо да излети, запали. :D Супер. Стигнах до паркинга. В това време Мони беше стигнал до единия край на магистралата, обърнал, стигнал до другия край, пак обърнал и се намерихме на бензиностанция малко след паркинга. Продължихме до Адана и аз бях вече каталясал от умора и нерви. Спряхме в най-тъмното място на паркинга. Пред хотела имаше около 20 души охрана - странно. Мотора го загасих и отново отказа да запали. На другия ден щях да му мисля. Най-много ме впечатлиха полицаите в този случай. Толкова отзивчиви хора отдавна не бях срещал. Показаха ми на картата къде преди Адана има дилър на БМВ, които предстоеше да посетя. Тръгнахме да се настаняваме. И двамата ужасно уморени, а идва някакъв от хотела и вика - искате ли момичета. Направо ни утрепа. Викам си - ми що не, ако ремонтира мотори и има на склад нов акумулатор, да идва. И този ден не скучахме, макар да си представях как само карам по магистрала цял ден и нищо интересно. Важното е, че успяхме и този ден да минем километрите, които си бяхме поставили за цел.

05.06.2010г. - Трети ден.

Станахме рано. Бях доста притеснен какво ще стане с мотора, но пък викам си в БМВ ще ми помогнат. Пред хотела имаше малко надолнище, бутнахме мотора и запали. Потеглихме към БМВ дилъра на 20 км. от Адана в посока гр.Тарсус. Там любезно ни посрещнаха, обяснихме какъв е проблема. Един от майсторите замери акумулатора и веднага се установи, че има дефектна клетка. Както и ние предполагахме и както предполагаха всички, с които говорих предишната вечер. До тук добре, но проблема се задълбочи, след като ми казаха, че трябва да чакам 5 дни за доставка на нов. Имало и друг дилър, който продавал мотори БМВ, но днес не работи, а трябва специално разрешение да се вземе акумулатор от нов мотор, да се сложи на моя и след това да вземат този, който поръчам. Такова разрешение можело най-рано в понеделник да се получи от някакъв шеф на фирмата. Ужас. Недай си боже да закъсаш с мотор БМВ и да разчиташ на дилъри. Има да си чакаш с дни и любезно да те питат вода или чай да ви предложа. Каква вода, какъв чай – искам акумулатор. В този момент късмета проработи. Един от механиците също моторист кара БМВ R800 и Ямаха Фейзър се обади на негови познати в Адана. Казаха, че нямат, но да отидем да вземат размерите на моя и да търсят. С Мони тръгнахме към Адана. Там под един мост ни чакаше човек със скутер, който ни заведе до тяхната работилница.

Извадихме акумулатора, видяха го и казаха, че ще намерят. Така ми стана спокойно, че ми идеше да се развикам. И двамата бяхме отново весели.

Започнахме да чакаме и момчето се появи след около половин час с нов акумулатор – китайски марка VPN, гелов. Голямо облекчение. Напълниха акумулатора и ни казаха, че трябва 3 часа да се зарежда. Добре, ще чакаме. Тогава имахме време да разберем що за хора са двамата мъже в сервиза. Уникални са. Купуват стари мотори БМВ, всякакви модели, главно останали от Полицията и им правят пълна реставрация, след което ги продават по около 3000$. Моторите наистина бяха уникални, много добре направени и с много желание.

Собственика на сервиза беше възрастен човек – Enver AKBAS. Показа ни много негови снимки, от които личеше, че цял живот се занимава с мотори и е бил състезател, като на една от снимките беше изправил мотор Ява на задна гума. Стана обяд и попитахме къде наблизо има нещо за ядене. Момчето, което донесе акумулатора извади едно меню, попита ни какво искаме да ядем и поръча по телефона. Продължихме да чакаме пред сервиза, седнали на ниски дървени столчета. Вече се чувствах като част от всички на тази малка уличка. До нас фризьора обясняваше на минаващите хора, че сме от България, друг ни носеше чай, а разносвача на храна по домовете ни поздравяваше всеки път като мине покрай нас. Пристигна и обяда. Седнахме в сервиза на една маса с майсторите, хапнахме, поприказвахме и те продължиха работа, а ние продължихме да чакаме. Невероятно гостоприемни хора. Така в 15.00 часа акумулатора беше готов.Монтирахме го, стегнахме багажите и тръгнахме към Латакия в Сирия. Очакваха ни близо 300 километра. Пътят до Ишкендер беше магистрала. След това започна да се вие по крайбрежието, докато преди Антакия влезе в планината. Много живописно място, но имаше невероятно силен вятър. По този път са доста завои между скалите и с този вятър си беше трудно за каране. Стигнахме и до границата със Сирия – КПП Kassab. Тук за мое учудване цареше страшно спокойствие, но и много добра организация. Границата със Сирия минахме за около 30 минути. Вече се беше стъмнило, но продължихме към Латакия.

Направи ми впечатление, че започна рано да се стъмва, но Мони ми обясни, че това е защото колкото по-надолу се слиза, толкова повече ден и нощ се изравняват, нещо което бях забравил. При минаването на границата съм забравил да затегна добре един колан на страничните куфари. Така малко преди Латакия, докато карах с 80км/час нещо силно ми спря задната гума. Имах чувството, че със същата скорост ме дръпнаха рязко назад. Не можах да падна, но пък блокирах на средата на едно от платната за движение, което беше доста натоварено в този час. Отново чист късмет, че колите успяваха да ме заобиколят и никой не ме размаза по асфалта. Понечих да тръгна напред, но нищо. Избутах малко назад мотора без да слизам от него, включих първа и потегли. Спрях на едно по-широко място. През това време вече се бях свързал с Мони и му казах за проблема. Двамата огледахме мотора и тогава установих какво е станало. Колана се е прехвърлил от другата страна, замотал се е около калника и от там се затяга, влиза между грайферите на гумите блокира колелото. Демонтирах калника, защото беше много счупен и продължихме към Латакия. След около половина час стигнахме, намерихме евтин хотел с паркинг, прибрахме моторите и излязохме да ядем някъде. Утре щях да гледам за други поражения по мотора. Вечеряхме в една пицария с доста красиви жени, та поне нещо хубаво за вечерта видяхме. Решихме да не караме повече по тъмно, защото явно не ни върви.

В Сирия 1 щатски долар струва 47 сирийски паунда, а 1 литър бензин струва 40 сирийски паунда. Голямо облекчение на фона на цените в Турция. Вече бяхме в Сирия. Зад нас остана цяла една държава от нашето пътуване - Турция. В Турция, Сирия и Йордания главно препускахме без да спираме, без да разглеждаме. И двамата бяхме ходили и сега единствено трябваше да преминем.

06.06.2010г. - четвърти ден от приключението.

Станахме около 08.00 часа и отидохме да товарим багажа по моторите. Тогава огледах какво е станало от снощната случка. Ауспуха беше изкривен, изкривени бяха и стойките на куфарите, като се бяха усукали доста. Свалих всичко и с щангите на Мони за гумите, започнахме едно голямо блъскане докато изправим стойките. Поизправихме ги, видях, че не опират и не пречат на нищо и около 09.30 часа бяхме готови за път. Предстоеше ни да минем границата Сирия-Йордания и да стигнем в Аман. Пътят от Латакия до магистралата за Дамаск беше много хубав и не много натоварен. Чувствахме се странно минавайки през вече познати неща. През цялото време си говорихме - "Помниш ли това, помниш ли онова". Приятно усещане. Стигнахме в Дамаск, където 40 минути се лутахме как да излезем във вярната посока. Вече изцяло ни грабна магията на арабския свят със всичките си забавни неща, с клаксоните по колите, с хилядите лампички светещи в най-различни цветове. Беше станало вече 39 градуса и доста ни мореше това. Успяхме да излезем от Дамаск и продължихме надолу към границата с Йордания. И този ден трябваше само да караме със спирки само по бензиностанции.

Появи се много силен страничен вятър, който държеше моторите ни под ъгъл и на всичко отгоре носеше облаци пясък с него. Карахме през нещо като мъгла от пясък, което беше доста неприятно.

Стигнахме границата с Йордания, която също минахме много бързо поради добрата им организация. Отне ни около 30 минути всичко. Платихме по 18 йордански динара – седмична застраховка за мотора и по 20 динара за издаване талон на мотора. Тук в Йордания 1 йордански динар струва 1,428$, а 1 литър бензин е 0,70 йордански динара. В Аман пристигнахме около 19.00 часа. Намерихме веднага хотел с интернет - Хотел Толедо. Настанихме се и отворихме бутилка Арак, която предварително си купихме от границата, тъй като тук в Йордания алкохол не се продава.

Така мина и този ден. За щастие без никакви произшествия, скучно, но все пак гонихме Африка.

07.06.2010г. - Пети ден от приключението.

Тръгнахме от Аман около 06.30 часа. Жегата вече се увеличаваше и трябваше да подбираме часовете, в които да караме и съответно да ставаме по-раничко. Пътят към Ал Акаба с наближаването на града стана много живописен с пустиня и планини. Все повече се усещаше, че слизаме към Африка и истинските пустини.

В Ал Акаба пристигнахме около 11.30 часа и отидохме направо на пристанището за ферибота към гр.Нувейба, Египет за да проверим какво е разписанието. Температурата в Ал Акаба вече беше достигнала 42 градуса. На пристанището видяхме, че има ферибот в 13.00 часа и в 12.00 вечерта. Само след един бърз поглед решихме да се качваме и да не чакаме до вечерта при тези температури. На самото пристанище, което е извън Ал Акаба в посока границата със Саудитска Арабия се намират всички служби, необходими за оформянето на документите за напускане на Йордания - паспортна и митница. Купихме билет за ферибота, който за човек и мотор струва 140$ за втора класа. Качихме моторите, оставихме ги на централни стойки за да не паднат по пътя и се качихме към салона за пътници.

В салона за пътници се намира и паспортната служба за Египет. На едно гише вътре оставихме паспортите, дадоха ни по една бележка и ни казаха при пристигането в Египет да отидем в имиграционната служба за да си ги получим, като преди това си купим виза. Салона за пътници беше претъпкан, адски задушно и беше забранено пушенето. Помолихме едно от момчетата от персонала на ферибота да ни заведе до горния етаж, където се води първа класа, макар да няма нищо обща с такава. Естествено се съгласи срещу малко възнаграждение да ни „помогне”. Горе нямаше толкова хора и можеше да си излиза навън за да се пуши. Вече всичко беше наред.

Изчакахме всичко да се натовари и можеше да потегляме.

В 13.30 часа отпътувахме за Египет и съответно за Африка.

Вълнението се засилваше, защото вече отивах в неизвестното и предстоеше едно наистина интересно пътуване. Очаквах нещо ново, забавно, различно и нямах търпение. Зад нас остана препускането през Турция, Сирия и Йордания. Това са прекрасни страни, на всяка от които си заслужава да се отдели специално внимание.

Пътувахме с ферибота излизайки навън за по цигара, където постоянно гледах приближаващата Африка...........

Следва - София - Кейп Таун 2010 - II част - Египет