София - Кейп Таун 2010 - VI част - Танзания

Валута - Танзанийски шилинг. 1$ = 1400 Танзанийски шилинга.1 литър бензин = 1600 Танзанийски шилингаВиза - на границата и струва 50$. Тук задължително се прави застраховка - нещо като гражданска отговорност и е по 30$ на мотор.

\r\n', '\r\n

И така след като в Кения на границата разбрах, че ми липсва багажа продължихме напред. На границата ни посрещна и нашия водач за оставащата част от сафарито - Джеймс Мандела. Невероятен човек, в което се убедихме в следващите дни. Ето и границата.Прехвърлихме багажа в колата на Джеймс или поне, който си имаше, разделихме се с Фред и тръгнахме да оправяме документите. Имаше страшно много туристи и голяма опашка за визи, но се справяха учудващо бързо и нямаше намръщени служители заради многото работа. След визата отидохме да си подпечатаме карнетите. Минава се бързо, но трябва копие на паспорта - нещо, което бяхме предвидили и носихме с нас. За около час минахме границата. Силвия с децата се качиха в джипа на Джеймс, а ние продължихме с моторите към гр.Аруша. Пътят е около 100 километра, но се ремонтира и се редуваха участъци от асфалт и черен път, главно пясък. Стигнахме и Аруша и на входа спряхме да изчакаме колата.В Аруша трябваше да оставим моторите, защото беше забранено карането в резерватите с тях и нямаше как да продължим. Отидохме в офиса на фирмата, в която работеше Джеймс и там се разделихме с нашите возила. В Танзания ни направи веднага впечатление, че е доста по-подредено и чисто от Кения, но пък и туристите са наистина много. Аруша е голям град и като всеки такъв си има хубав център, бедни квартали, мизерни пазари, лъскави магазини, въобще всичко си е, както е нормално да бъде. Като цяло е хубав град. Хората са добре облечени и отново навсякъде е абсолютно спокойствие. Единствено движението създаваше някакъв хаос. Явно и тук няма да намеря намръщен човек. По целия път до момента в Африка навсякъде цари абсолютно спокойствие, хората усмихнати, никой не е напрегнат, никой не бърза, никой не се изнервя. След като и ние с Мони се качихме в колата, първо отидохме до банкомат, за да изтеглим пари. По пътя ни до тук единствено в Судан не може да се теглят пари от банкомат. Навсякъде в другите държави е безпроблемно и това много ни помогна, тъй като не се налагаше да пътуваме с някакви големи суми пари в нас. Изтеглихме пари и продължихме към първата ни нощувка в Танзания, малко преди резервата Нгоронгоро. Спряхме да си купя някои дрехи и вече приличах на истински турист. По пътя природата беше прекрасна. Изкачвайки се над 1500 метра надморска височина от високо се наслаждавахме на гледката към езерото Маняра. Климатът е много странен. Дори на тази височина има царевица, банани и големи плантации за кафе. Около 18.30 часа минавайки през живописни пътища, част от които и черни, стигнахме до къмпинга ни - "Crater Forest Tented Camp". Невероятно красиво място точно преди кратера на Нгоронгоро. Спахме в онези големи палатки, които вече познавахме. Много чисти и с топла вода.Така с повечко джин и тоник завършихме този ден. Вече бях съвсем близо да сбъдна мечтата си и да видя истинските савани и Серенгети.

\r\n

11.07.2010г. - 39-ти ден.Днес вече се чувствахме като истински туристи. Събудихме се, закусихме с другите туристи, облякохме по една тениска и панталон. Аз вече бях боксерките на Мони, та чак и обувките му обух. Вече бяхме готови за път. Лоджата наистина беше много хубава на светло.Трябваше да минем отново по черен път за да излезем на главния за резервата Нгоронгоро. Беше доста хард пътя, но пък като не карам, някак въобще не ми пука откъде минава Джеймс, който ни впечатли с уменията си да управлява джип в тежък терен. Излязохме и на главния път.Но тук ударихме на греда. Спукана гума от камъните по черния път. Тъй като бяхме приели, че в това пътуване ще се справяме сами веднага се заехме със смяната.Акцията беше успешна и бърза и продължихме по пътя. Стигнахме и входа на резервата Нгоронгоро.Първи посрещачи. Е, някои ги беше срам и се криеха в тревата.Първата ни спирка вътре беше над кратера. Аз лично трудно мога да си представя за какво е ставало въпрос, когато този кратер е бил от действащ вулкан. Сега изглеждаше като огромна долина.Нгоронгоро е красив резерват. Навсякъде всичко във високото беше зелено. Около нас беше гъста дъждовна гора точно като джунгла. Сега нямаше да разглеждаме, за да се върнем след няколко дни. През този резерват минава пътя към Серенгети, което беше целта ни за днес. След Нгоронгоро се спуснахме в ниското.Малко след това за първи път стъпихме в Серенгети. Вече бях на мястото, за което мечтаех и се оказа точно, както съм го гледал на малкия екран. Жълта трева, равно и накъдето и да погледне човек, не се вижда края. Ето, че най-после стигнахме и до това място. Направихме кратка почивка за обяд, за да се убедя, че всичко в Африка е Тойота.Свърши почивката и трябваше да продължим на "лов" за диви животни. Отворихме капака на покрива, за щото тук само по този начин може да се разглежда. Слизането отново е абсолютно забранено.Първи ни посрещна жирафаСлед това и другите се престрашиха.Прекрасни животни, но до тук все виждахме храната за онези, които бяхме дошли да видим - хищниците. И късметът ни проработи още в началото - лъвица с малките си, явно вече обядвали и в следобедна дрямка.Бяхме буквално на 2-3 метра от тях. Е чак такова чудо не бях и сънувал - да стоя на три метра от диви лъвове. Едното малко реши да си покаже и зъбите, но не успя да ни уплаши, защото Мони беше виждал това доста сутрини като ме събуди в 06.00 часа. А в това време майката нещо ме гледаше, сякаш искаше да каже, че и досаждаме. Е, добре ще ги оставим да спят, защото вече 20 минути им досаждахме. Продължихме по пътя и на едно място видяхме, че доста коли са спрели. Айде и ние да спрем при тях. И тук отново невероятен късмет. На едно от малкото дървета доволно беше полегнал леопард, нещо рядко срещано.Направо онемях. Още не можех да осъзная къде се намирам и какво виждам. Леопардът доволно си спеше и въобще не се трогваше от всички около 15 коли под дървото и около 30 фотоапарата. Хвърли за малко един поглед и след като не си хареса нещо за ядене, пак продължи да спи. Постояхме около половин час и само песен не му изпяхме да привлечем вниманието му, но без резултат. Продължихме по пътя към лоджата, в която трябваше да спим тази вечер.Времето доста се сменяше, като се редуваха слънце и облаци, но всичко си беше много красиво, което трудно може да се пресъздаде със снимки.Около 18.00 часа излязохме от Серенгети и се настанихме в лоджата, която е точно на границата с резервата. Малко се притеснявахме дали няма да срещнем животни тук, но местните масаи ни обясниха, че имат лъкове и ще ни пазят. Вече бях спокоен и можех да погледам първия ми залез в Серенгети.Така завърши този ден. Пълен с емоции, но ни очакваха още по-интересни. Вечерта пихме по няколко джина, разгонихме антилопите пред палатката и си легнахме доволни. Утре ни предстоеше отново разходка в Серенгети.

\r\n

12.07.2010г. - 40-ти ден.Втори ден като туристи. Станахме, видяхме, че около палатката е чисто и отидохме към закуската. Явно тези пазачи с лъковете са си свършили работата.В 09.00 часа бяхме отново на път. Днес ни предстоеше да изкараме цял ден в Серенгети. Още в началото ни посрещнаха много антилопи, зебри, диви прасета, биволи, птици и хипопотами.Явно всички се събуждаха, защото беше доста оживено в саваната в този ден. Дори слонът още не се беше разсънил и се чешеше по дървото.А жирафът беше тръгнал за закуска.Джеймс държеше връзка по радиостанцията с останалите шофьори и така всеки се осведомяваше къде и какви животни има. Карахме по пътя и изведнъж Преслав отново видя лъвове. Бяха две лъвици съвсем близо до пътя. Не ни обръщаха внимание и само гледаха в една посока. Спряхме веднага.Едната се скри в сянката на един храст, за да се прави на заспала.Другата се качи на едно хълмче уж за да ни позираВсъщност и двете гледаха към близките антилопи. Джеймс ни обясни, че няма как да ги хванат, защото било прекалено равно и антилопите щели да ги видят отдалеч. Въпреки това ние постояхме още, защото бяхме съвсем близо до лъвовете и това за момента ни стигаше за да се чувстваме щастливи. Така докато щракахме с фотоапаратите две от антилопите започнаха да си играят.В играта успяха да заклещят рогата си. В това време лъвицата, която "спеше" под храста се втурна към тях.Резултата беше страшен. Лъвицата захапа едната антилопа и понеже и двете бяха заклещени, видяхме как ги вдига във въздуха. Доста борба падна. По едно време едната антилопа успя да се отскубне и се отдръпна встраниВ това време манекенката от хълма също тръгна към плячката.Всичко приключи за около 5 минути. Обяда за днес беше подсигурен. Е, че това ще видя на живо дори не съм си и мечтал. Невероятен късмет благодарение на Преслав и неговата наблюдателност. Това в зоопарка няма как да се види и точно за това си мечтаех да дойда в Серенгети.Продължихме по пътя с колата и малко по-нагоре видяхме два лъва да си спят в сянката на храстите.Бяха съвсем близо до уловената плячка и явно чакаха да им донесат от улова. Решихме да ги оставим спокойно да си чакат и обядват, и продължихме. Малко след това се натъкнахме и на семейство гепарди - майка с малките си.Спряхме за обяд, където ни посрещнаха други любопитни животни.Върнахме се отново през Серенгети до къмпинга доволни от видяното и пълни с приятни емоции. Явно имахме късмета саваната да ни покаже всичко още при първото ни посещение. Утре напускахме Серенгети, но и тук със сигурност ще се върнем отново.

\r\n

13.07.2010г. - 41-ви ден.Трети ден като туристи. В 08.30 часа напуснахме лоджата в Серенгети и се отправихме към Нгоронгоро. Джеймс караше доста бързо и явно бързахме за някъде, което предполагаше, че няма да търсим животни днес. Противно на това обаче по едно време рязко сви по страничен път и се отправи към малко хълмче. Видяхме два лъва, но Джеймс излезе от пътя и подкара колата към тях. Това е абсолютно забранено, но пък той реши да ни изненада. И така и стана. Зад хълмчето имаше цял прайд лъвове - общо 13 на брой заедно с малките. Бяхме толкова близо до тях, че можехме да усетим дъха им. Невероятно.Постояхме доста време и продължихме. Не след дълго отново в сянката на едно дърво видяхме вчерашните гепарди. Сега майката ги учеше да ловуват и едното малко подгони жираф.Естествено нямаше никакъв шанс. Както разбрахме по-късно за да се убие жираф трябват около 10 лъва. Не било въобще лесно.Серенгети наистина се оказа едно прекрасно място и с малко мъка го напуснахме, но някой ден пак ще се върнем.Следващата ни спирка беше Олдувай - мястото където са открити останки от най-древните предци на човека от преди 2,5 милиона години - Homo habilis.Отливка на вкаменелостта с първите стъпки.Тук починахме повечко, след което влязохме в резервата Нгоронгоро и се настанихме в "Ngorongoro wilflife lofge". Много хубав хотел, разположен на 2500 метра надморска височина, от където се виждаше целия кратер.Така завърши и този ден. Отново беше изпълнен с интересни изживявания, но вече усещахме, че се връщаме към моторите.

\r\n

14.07.2010г. - 42-ри ден.Денят ни отново започна в 08.00 часа. Слязохме долу в кратера, за да направим обиколка в търсене на диви животни. Не след дълго попаднахме на първата дива гледка. 3 лъвици бяха убили току-що едно гну и закусваха. След около 10 минути започнаха да прииждат хиени. Отначало две хиени успяха да прогонят лъвовете, издавайки ужасни звуци. След това броят им се увеличи на над 20. Започнаха доста кървави сцени.В крайна сметка за около 20 минути от мъртвото животно останаха само рогата и част от главата. Дивата Африка си е наистина дива. Продължихме обиколката, като още три пъти видяхме лъвове.А в днешния ден беше много студено.Но пък в кратера всичко отново беше много красиво.Около обяд напуснахме резервата и се отправихме към езерото Маняра.Тук на езерото щеше да е и последния ден от нашето сафари. Настаниха ни отново в доста хубав хотел и понеже имаше комари трябваше да пием джин. И пихме. И така приключихме днешния ден. Вече бяхме на около 150 километра от моторите ни.

\r\n

15.07.2010г. - 43-ти ден.На тази дата Вики имаше рожден ден и ми беше тъжно, че не съм с нея. Всъщност на такова пътуване най-много липсват близките и приятелите. От друга страна днес беше и последния ден от сафарито, който обичайно започна в 08.30 часа. Започнахме обиколка на езерото маняра. Това е мястото, на което лъвовете живеят по дърветата точно както леопардите. Аз лично за първи път чух за това и се надявах да ги намерим. Доста обикаляхме, като видяхме различни животни, дори няколко вида маймуни.Доста обикаляхме, но за съжаление не видяхме лъвовете, въпреки че оглеждахме всяко дърво. Природата около езерото също беше хубава и се получи приятна разходка като за последно.Поредното красиво място по време на това сафари, което напуснахме около 13.00 часа. Тръгнахме към Аруша. Вече и за моторите ни беше мъчно. Стигнахме Аруша, взехме си моторите и продължихме към лоджата, която се намираше по пътя към летището. Мястото се казваше "Kigongoni Lodge". Невероятно спокойствие, навътре в гората, абсолютна тишина и бяхме единствените клиенти. Прекрасно място за почивка след хилядите преживяни емоции. При пристигането ни в Аруша си получих и "изгубения" багаж от Кения. Ура, вече си имам и мои гащи. С багажа си получих и куфарите и много се чудих какво да ги правя. Едната стойка на три части, другата огъната и спукана и нямаше как заварчик да улучи точната им геометрия. Явно беше време да ги зарежа, защото до момента всички проблеми с мотора дойдоха от тези куфари. Подарих ги на нашия водач Джеймс, който много се зарадва. Той се оказа невероятен човек. Излязъл от семейство с девет деца, никога не е ходил на училище, но говори доста добър английски. Разказа ни, че когато почнал работа преди 12 години е бил само шофьор и е пътувал с водач и туристи. Слушал е как говори водача и след два месеца решил да опита сам. Така с времето и практиката е научил английски. Тук в Танзания освен английски има още около 40 официални езика, които нямат общо с известния суахили. Сега Джеймс е на 39 години с 5 деца, от които най-голямото му е на 18 и току що е завършил гимназия с желание да учи медицина. Джеймс ни разказа, че за него най-важното е децата му да учат и за това е готова на всичко за да ги образова. Невероятно е как в Африка хората се борят да стигнат до някакво образование и тези, които са осъзнали нуждата от това се чувстват наистина щастливи. Джеймс разказваше гордо, че всичките му деца учат. Вечерта пихме за здравето на Вики и така приключи и този ден и заедно с него и нашето сафари.

\r\n

16.07.2010г. - 44-ти ден.Днес не беше много весел ден, защото Силвия, Преслав и Михаил си тръгваха. Чак ми идеше да си тръгна с тях. Беше голям купон да сме заедно през тези дни. На Силвия сигурно не и беше лесно с четири деца, но издържа геройски. През цялото време си беше веселба, а вечер понеже с Преслав бяхме съквартиранти си гледахме филми на PSP-то му, докато другите си мислеха, че спим. За това днес някак не ни беше весело, но нямаше друг начин. Трябваше да ги изпратим до летището. Джеймс пристигна с колата и беше време да тръгваме.Изпратихме ги до летището и с Джеймс тръгнахме към Аруша за да оправим предната джанта на KTM-а, която се беше изкривила доста от карането в Кения. Тук изправянето на джантата се извършва абсолютно с чук и други странни инструменти.Първи опит - чук и парче дърво.Не става. Дървото не издържа.Втори опит - чук и дръжка на друг чук.И това не стана. Много е твърдо.Трети опит - чук и джапанка, която беше свалена от краката на един от зяпачите около нас.Абсолютно успешна комбинация. Джантата беше изправена, но по-интересното е, че джапанката също оцеля и даже не се проби. След ремонта седнахме с Джеймс да пием кафе, при което той ни разказа, че в Серенгети е хванал малария и днес е ходил на лекар. Тук тази ужасна за нас болест се приема като нещо съвсем нормално. Просто се отивало в която и да е поликлиника, теглят те, определят от колко време е маларията според симптомите и изписват хапчета, които за около седмица оправят всичко. Нещо като грипа при нас. След кафето се разделихме с Джеймс и отидохме с Мони да измием моторите.Малко след това се прибрахме в лоджата. Стегнахме багажа, сменихме крушката на фара на KTM-а, която беше изгоряла и след това се отдадохме на почивка. Утре отново тръгвахме на път, като целта ни вече беше Кейп Таун. Оставаше ни още толкова като километри, а времето беше по-малко.

\r\n

17.07.2010г. - 45-ти ден.Отново сме на път. Малко трудно побрах багажа си без куфарите, но успях да събера всичко и в 08.30 часа бяхме готови за път.Бяхме решили да променим маршрута и да го удължим малко, като отидем до Дар Ес Салам - столицата на Танзания на Индийския океан. Вечерта в Аруша валя дъжд и тази сутрин все още беше хладно - едва 16 градуса. На няколко пъти и нас ни валя по пътя, но за кратко. Пътят беше асфалтов, показа се и слънце и стана приятно за каране.Тук все по-често започнаха да се появяват баобаби.По пътя отново минахме покрай красиви планини.Естествено на всяко спиране не липсваха и посрещачи, но интересното тук беше, че децата винаги ни питаха дали имаме да им дадем учебници, химикали или книги. Тук ме хвана яд, че не носим някакви малки книжки на английски за България.На 50 километра преди Дар Ес Салам започна да се усеща влагата от Индийския океан. Температурата се качи на 33 градуса и стана много задушно. В 17.00 часа влязохме в града. Както при всеки голям град и тук имаше огромно задръстване от коли и камиони. Намерихме хотел с интернет за да публикуваме малко снимки от изминалите дни. Доста километри изминахме в този ден, но факта, че отново пътуваме ни помогна да не ги усетим като тежест. Колкото по-надолу слизахме в Танзания, толкова населението ставаше повече мюсюлманско, докато в горната част преобладаваха християните. Това е само като факт, тъй като за нас нямаше значение каква е религията на хората. От много време не съдихме по религията за самите хора. Завърши и този ден. За първи път видях Индийския океан, макар и за малко, защото ужасната влага не ни даде да разгледаме много.

\r\n

18.07.2010г. - 46-ти ден.От Дар Ес Салам си тръгнахме в 09.00 часа. Беше неделя и задръстването беше по-малко. Температурата отново беше 24 градуса и много задушно от влагата. Дар Ес Салам е подреден град, чисто е, но някак не ми направи огромно впечатление. Просто за мен беше нормален голям град. Още на излизане ни заваля дъжд и така беше през първите 100 километра. Стигнахме и гр.Морогоро, който с оказа нещо прекрасно в подножието на планината Улугуру. Много подреден и много чист. Температурата тук вече се беше качила на 30 градуса. След Морогоро стигнахме до резервата Микуми. Беше отворен, защото асфалтовия път минаваше през него. Тук започна и нашето малко сафари за този ден. Още с влизането ни посрещнаха доста маймуни и хубава природа. Малко по-навътре се появяваха антилопи, жирафи, биволи и така стигнахме до семейство от 5 слона почти до пътя. Постояхме, докато не скъсиха скъсиха доста дистанцията с нас и се насочиха към моторите. Явно стояхме на пътя им и трябваше да тръгваме. Беше вълнуващо да караме покрай диви животни. След резервата пътят започна да се изкачва към Udzungwa Mountains National Park. Природата стана още по-красива, а пътя вече беше само от приятни за каране завои. В едната част на резервата дори минахме през гора само от баобаби.Излязохме от планината и се отправихме към гр.Иринга, където щяхме да нощуваме. Естествено по пътя спирахме за почивка и да погледаме отново природата.И пак продължавахме.В 17.00 часа стигнахме и в Иринга. На пръв поглед хубав град, но бързо се убедихме в противното. Беше доста мръсно. Успяхме да намерим хотел, в който ни донесоха топла вода с кофа и така се изкъпах, а Мони отиде в друга стая, където работеше душа. Смях се докато се къпах, защото си припомних студентските години, когато имаше редовно профилактика в Студентски град. Към хотела имаше и ресторант с точно три маси, но храната беше свършила. Това ни накара да разгледаме нощния живот на Иринга,докато търсим нещо за ядене. Успяхме да намерим ресторант с пържени картофи и бира. Повече не ни и трябваше. В един магазин дори намерих и малки бутилки уиски. Тук бяха вече само мюсюлмани и намирането на алкохол си беше наистина откритие. Приключи и този ден в това малко градче, високо в планината.

\r\n

19.07.2010г. - 47-ми ден.От Иринга си тръгнахме в 08.30 часа. Времето беше хубаво, но студено с температура едва 14 градуса. Карахме на височина около 1700 метра и отново минавахме през доста хубави планини. По план по обяд трябваше да сме на границата с Малави и за това почти не спирахме. На 40 километра преди разклонението за границата спуках много лошо гума. Уж асфалт, уж няма камъни а ударих на нещо, което така и не разбрах какво е. Гумата изглеждаше като срязана. Е, за такова спукване не се бях подготвил. Свалих гумата. В това време при нас спря едно момче с велосипед и каза, че могат да ми я оправят в близкото село. Тогава от черните пътища излезе джип с две момчета, работещи в някакво министерство, което така и не разбрах как се казва, но обикалят за да проверяват състоянието на черните пътища и селата. Те спряха, натоварихме гумата и отидохме до близкото село. Там намерихме майстор. Ама вярно беше майстор, защото с някакви първобитни сечива успя да залепи студена лепенка от вътрешна страна и се задържа. Поисках да платя, но едното от момчетата плати вместо мен. Върнахме се при мотора, монтирах гумата и отново поисках да оставя някакви пари, но те отказаха. Говорихме си докато чакахме в селото колко много ни харесва Танзания и те много се трогнаха от това, което може би беше причината те да платят. А може и въобще да нямаше причина, а просто да са си такива свестни хора. Най-вероятно е второто, защото на доста места от пътуването ни чувахме, че отношението и приятелството е по-ценно от парите и хората тук наистина са готови всячески да ти помогнат. Отново имахме голям късмет да попаднем на свестни хора, макар че до тук "лоши" все още не бяхме срещнали. След 40 километра имаше доста голям град - Мбея и решихме с Мони да отидем до там за да оправим гумата. Предполагах, че там ще има вулканизатор, който щеше да реши проблема. Стигнахме в града и след дълго обикаляне и питане се оказа, че в Танзания и особено в тази и част не знаят какво означава вулканизатор. Спряхме до сервиз за гуми. Там сложиха нова студена лепенка, която била много здрава, топ лепенката на всички лепенки и дори гумите на камионите лепили с такива. Е да, ама аз карам мотор а не камион и естествено лепенката въобще не помогна. Мони отиде да търси вътрешна гума със собственика на сервиза и се върна с 18 цолова. Чудесно, защото тук мотори с предна гума 19" не се карат и съответно такива гуми няма. Сложихме вътрешната гума, вкарахме въздуха и всичко беше вече наред. През това време Мони звъня на негов приятел в ЮАР - Дарел да уреди нови гуми някъде в Замбия за да ги сменя. Бях спокоен, че всичко се реши и проблема беше отстранен.Мони каза "Усмихни се малко" и аз веднага се озъбих.В сервиза през цялото време с нас беше Алекс от ЮАР. Видя проблема, докато му оправяха колата и остана да ми помага до края. Алекс работи в охранителна фирма и се оказа много свестен човек. Той ни обясни, че на 17 километра извън града има хубава лоджа, където можем да пренощуваме, а и той е отседнал там. Отидохме до мястото, което наистина се оказа невероятно. Лоджата се казва "Utengulе", намира се в гора и е много приятно място за почивка. Настанихме се и седнахме да пием по една студена вода. Алекс се присъедини към нас. Първо той ни черпи бири, после ние него, после пак се завъртяхме и така към нас се присъединиха Алан и Фиона от ЮАР, тръгнали на обиколка от ЮАР до Уганда с джип и сега вече се връщаха. Компанията вече беше голяма и само с бира няма как да се разминем. Влязохме в ресторанта, където се изпи много уиски и така компанията стана много сплотена. Бяхме вече приятели и се чувствахме все едно се познаваме от години. Алан и Фиона също се оказаха много забавни хора, които в свободното си време карат ендуро, въпреки, че са на около 50 години. Освен това Алан е и колекционер на стари мотори Дукати. Собственици са на голяма компания в Йоханесбург в ЮАР, но не се държаха като извънземни както сме свикнали да виждаме нашите родни "звезди". Дадоха ни визитка на техен служител в Кейп Таун за да му се обадим за всякакви въпроси след като стигнем до там. Така с доста уиски завърши този ден. Утре трябва да сме вече в Малави.

\r\n

20.07.2010г. - 48-ми ден.Днес денят започна много хубаво. От няколко дни сутрин винаги имаше облаци, температурите бяха ниски и беше мрачно. Днес е прекрасно слънчево време с ясно небе. Отново в 08.30 часа потеглихме на път. Карахме по хубави завои, изкачвайки се в планини и се наслаждавахме на гледките около нас. Всичко изглеждаше сякаш току що се събужда.Не бързахме, защото бяхме близо до границата и това ни даде възможност често да спираме. Тук тази част на Танзания е много красива, тъй като е повече планинска и все още ми беше странно на 1500 метра надморска височина да виждам бананови дървета и различни палми. Тук в този край няма туристи, освен такива като нас, които само минават, защото резерватите не са толкова популярни както примерно е Серенгети. Минавахме през доста плантации за кафе, което явно е едно от препитанията на местните. Така на едно място ни направи впечатление една плантация как е подредена и веднага спряхме.Бяхме доволни от днешния ден.От другата ни страна имаше училище и 10 минути след като спряхме излязоха всички ученици за да ни видят. Много държаха да ни покажат уменията си в бойните изкуства, в приложната магияили просто в танците Постояхме при тях доста време и след това се отправихме вече към границата, където стигнахме около 11.00 часа. И Танзания остана вече зад нас, но я напускахме с хиляди чудесни спомени. От тази страна на границата минахме точно за 15 минути. Нищо вече не можеше да ни спре да влезем в Малави. Целият ни престой в Танзания беше много хубаво преживяване, но отново не ни стигна времето за да обиколим повечко, така че и тук ще се връщаме. И като гледам със сигурност ще минем по маршрута поне още веднъж, естествено с повече време и повече държави. Но сега беше ред на Малави.

София - Кейп Таун 2010 - VII част - Малави