София - Кейп Таун 2010 - III част - Судан

Естествено първо е статистиката. Валута - судански паунд. 1$ = 2,700 судански паунда1 литър бензин = 1,889 судански паундаВиза - 100$, издава се от Посолството на Република Судан в София. Не може да се извади на границата. За издаването е необходима да се направи ваксинация за жълта треска, за което се издава имунизационен паспорт. Другите важни неща ще отбележа нататък в пътеписа.

Тук продължавам от средата на 15.06.2010г. - нашия 13-ти ден от пътуването. Все още сме на ферибота Египет-Судан и току що минахме крайната точка на Египет. Вече сме в суданските води на езерото. Жегата се увеличаваше и след още няколко часа в потене в 13.00 часа пристигнахме на пристанището, или по-точно на Судански бряг. Ура, най-после слизаме. Тръгвам и опааа, не слизаме. Да излезеш от ферибота се оказа също невероятна драма изискващи по-големи нерви от тези при влизането. Тук трябва специално да благодаря на правителствата ни, които преди години бяха докарали България до криза, защото от тогава всички имаме вроден талант да оцеляваме на големи опашки, като владеем до съвършенство бутането с хората, настъпването, дърпането за дрехите и т.н. Точно тук тези ни умения ни спасиха с Мони. Та процедурата е следната - Спира ферибота - не пускат никой, влизат судански полицаи, които се настаняват в кафето. Всички хора около 300-400 на брой трябва да минат през тях за паспортна проверка и се издава документ, с който може да се слиза. Ние, предвиждайки, че "салама няма да стигне за цялата опашка" бяхме заели стратегическа позиция и с лек финт и грубо блъскане успяхме да влезем от първите. Вече имахме проверени паспорти, обаче пак не слизаме. Оказва се, че трябва да минем и през друга стая пак за проверка на паспорта. Тук до тази стая отново стигнахме с грубо бутане, дърпане. Тук, освен гореописаните вродени таланти ни помогна и факта, че бяхме обути с ботуши за ендуро, а останалите бяха боси или по джапанки - абсолютно никакъв шанс нямаха при настъпването. Та така си пробивахме път и край нас се чуваше само - ох, ааах, а ние като главни герои от филма "Топло" само казвахме Sorry. И тук приключихме проверката и вече трябваше да слизаме. Стигнахме и до вратата. Там обаче пак не слизаме, защото стоят петима полицаи и блъскат хората навътре, а пък те хората блъскат навън. Така по едно време тълпата "изплю" Мони навън, ама мен пак ме връщат. Обаче издъхвам, защото държа на гърба си поне пет судански семейства с всичките им деца, а останалите ни блъскат навън. И това при 42 градуса жега. Загледах единия полицай и питам - защо не ме пускат, след като съм минал всички проверки. Той горкия нещо ми блещи на арабски и на английски ми казва да чакам. Еми да чакам, ама семействата не слизат от гърба ми, пък вече и други искат да се качват. Загледах полицая, той се успокои, че не предприемам никакви действия и точно в този момент с багажа в ръце, с каската и онези прекрасни ботуши, с две движения успях да го сваля на земята, да блъсна още един, той да ме напсува, ама излязох. Замислих се, какво ли ще стане с полицаите, като почнат да излизат хората с телевизорите и хладилниците. Нека никой да не си мисли, че е станало нещо страшно с това наше слизане от ферибота. Колкото и ужасно да беше, всъщност това си е едно абсолютно нормално излизане от тази лодка. Всички са свикнали на този начин и дори полицаите си знаят, че ще са блъскани, мачкани, е може би ги изненадахме с ботушите, но трябва да има и изненади. Вече стъпих в Судан. "Пристанището" представляваше само един кей и нищо друго. От тук има безплатни "автобуси" на по 100-150 години, които ни откараха до митницата.

Още в Египет Салех ни каза в Судан да търсим на митницата местното момче Мазаар, за да ни помогне с всички документи и с моторите. Намерихме го и с него бързо минахме митницата. В митницата на едни дълги маси проверяват багажа, като в никакъв случай не трябва да се внася алкохол. На всяка чанта, каска и въобще на всичко което носим слагат една зелена лепенка без никакви надписи, на която на излизане драскат с маркер и това означава, че вече сме готови да си ходим. Качихме се на един пикап, който за по 5 паунда на човек ни откара във Вади Халфа и съответно до хотела. Хотела беше "прекрасен" и най-добрия, тъй като само там имало стаи с по две легла.Изглед отвън

Стаята

Интериора

Стигнахме до стаята, като там на леглото, което по-късно стана мое, спеше някакъв местен. Собственика на хотела му казва да изчезва и любезно се обърна към нас да заповядаме. Да не си помисли някой, че няма чаршафи. Имаше и бяха дори цветни и много хубави и толкова чисти, че веднага се усещаше местното население, но пък така по-бързо се интегрирахме. Даже се развеселихме.

Имаше и вентилатор, закачен на сламения покрив. Бяхме толкова уморени, че само мечтаехме да легнем да спим. Ей, на това му викам истинската Африка. Отидохме до "банята" - нещо като наша външна селска тоалетна, на покрива с метален варел, в който се изсипва вода от езерото. След мръсотията на ферибота тази баня ми се стори като в пет звезден хотел. Успяхме да се изкъпем. Естествено не легнахме. Отидохме до Полицията, защото трябваше да се регистрираме, но ни върнаха за следващия ден. Разходихме се по улиците на Вади Халфа.

Мони и Аксел пред хотела.

Пихме чай и кола в местно кафене.

Беше забавно. Хората доста ни се радваха и поздравяваха. Температурата беше вече 46 градуса и се прибрахме да поспим. Около 19.00 часа отидохме да ядем нещо, естествено пак намерихме пиле, както навсякъде. Храната беше доста вкусна и невероятно евтина. След като се стъмни във Вади Халфа стана интересно. Наизлязоха всички хора, защото вече беше прохладно - 35 градуса. В трите "заведения" на мегдана изкараха по един телевизор. На единия пуснаха сериали, на другите световното по футбол. Хората се събират, сядат да пушат и да гледат телевизия. Забавляват се, усмихват ни се и стават много гостоприемни когато ги заговориш. Така с местните изкарахме до 22.00 часа и се прибрахме да спим. Тук на това място и след всичко преживяно в този ден, човек наистина има чувството, че е стигнал точката от която връщане назад няма. Очаквах с нетърпение да пристигнат моторите и да се впуснем в приключението. Но първо да поспим.

16.06.2010г. - 14-ти ден от пътуването.Втори ден във Вади Халфа и прекрасния хотел. Станахме рано за да се регистрираме в Полицията. Тук това е абсолютно задължително. Необходимо е копие на паспорта и на визата, 1 снимка - цветна. Всичко отнема около един час и струва по 100 судански паунда на човек. Лепи се стикер в паспорта, на който записват номера на регистрацията. Тази процедура е задължителна за да се напусне след това страната. След полицията отново отидохме до заведението, където вечерта бяхме гледали телевизия. Там обичайното пиене на чай, след което около обяд международната група от българи, холандци, канадци и поляци се отправи към "пристанището". Наехме един пикап да ни закара до митницата.

Там помолихме шофьора на един от камионите, с които се разтоварват баржите да ни метне до кея.

Стигнахме кея. Баржата с моторите и джиповете беше пристигнала. Ура, всичко си беше на място. Естествено всички се зарадвахме, но изненадата беше, че трябва да се разтовари целия останал багаж, за да може лодката да се вдигне нагоре да се изравни с кея за да се свалят всички МПС-та. Ужас. С темповете на разтоварване това щеше да отнеме дни. Всичко се разтоварва в два малки камиона, след което се закарва до митницата, връщат се пак се пълнят и т.н.

Ето и ферибота, където вчера се борихме да излезем. Сега изглеждаше много спокойно.Решихме да поизчакаме малко и седнахме под импровизирана сянка.

Видяхме, че няма смисъл да стоим на тази жега и се върнахме във Вади Халфа да чакаме Мазаар да се обади. Е, той се обади вечерта и каза, че моторите може би най-рано сутринта ще ги вземем. Лоша новина, но нямахме друг избор. Върнахме се в прекрасния хотел да починем.

Ето това е "чешмата". Тук се сипва същата вода като за къпане и ако искаш гребеш с канчето и пиеш, или си гребеш с легена и се къпеш.

Изкъпахме се. Изчакахме да се разхлади малко и излязохме за поредна вечер да гледаме телевизия. Тук местните вече ни познават. Поздравяват ни, обсъждат ни, но са много гостоприемни и приятни хора. Естествено като всички седнахме пред хотела да си говорим преди телевизията.

Част от пейзажа.

Снимки пред хотела.

и със собственика, който беше невероятно щастлив, че оставаме още една вечер и ще получи по още 3$ на човек.

Започна вече да се стъмнява, кафетата отвориха и трябваше да тръгваме.

Събрахме се цялата група и се отправихме към нашето кафе, което се държеше от египтяни и готвеха много добре - пиле.

На мегдана кипеше живот.

Вечерта се запознахме и със Скот от Канада. Уникален човек. С мотор BMW F650 е тръгнал от Канада, минал през САЩ, през цяла Южна Америка, от там с кораб до Кейп Таун, през източното крайбрежие на Африка и заминаваше за Йордания, Сирия, Иран, Становете, Монголия и след това в Канада. Разходка. Пътува вече една година. Продал си е къщата в Канада и потеглил. Разказа ни интересни неща за Африка. От него научихме със сигурност, че пътят Вади Халфа - Донгола е асфалтиран преди два месеца. Доста ни облекчава това, тъй като не си представях каране само през пясък при 46 градуса температура, макар при подготовката да си знаехме, че ни чака това. Е, вече нямах търпение да тръгваме. Само трябваше да си вземем моторите, но за това се надявахме на утрешния ден.

17.06.2010г. - 15-ти ден.Днес станахме с надеждата, че ще си вземем моторите. Отново разходка из Вади Халфа и кафе в любимото ни кафене на мегдана. Вече се чувствахме като у дома си.

Чакахме Мазаар да се обади, че можем да си взимаме моторите. Стоейки тук вече трети ден имахме възможност да опознаем живота в тази част на Судан, която е от най-бедните. Не знам с какво се препитават хората. Повечето работят в Полицията, на Митницата, други карат онези триколки като такси. Има магазини за хранителни стоки - вътре има минерална вода, всички продукти на Кока-Кола, хляб, брашно, сол, захар, олио, консерви, бисквити, вафли и перилни препарати и това е почти всичко. В същото време има около 4 дюкяна за мобилни апарати и СИМ карти. Комуникациите са много развити и то с пъти по-евтини от България. СИМ картата струва 3$. Купих си карта с предплатени минути и се оказа, че 1 минута разговор с България струва 0,33$. Ако на човек му потрябва нещо е много трудно да се намери. Един пример: Кафето, в което прекарвахме голяма част от дните и се държи от египтяни го обслужват двете дъщери на собственика. Не са омъжени, ако някой си търси. Та те правеха много хубави сладки неща - баклава, тулумби, торти и т.н. Решили са да направят стъклена витрина, където да ги изложат. Ето тук е разликата с положението при нас. Не можеш да отидеш в Практикер или Метро и да си купиш всичко необходимо. Алуминиевите профили и стъклата трябва да чакаш някой като пътува някъде да ти ги купи и достави. Ние присъствахме на момента на сглобяването и видяхме огромната им радост. И така е за всяко нещо - търсиш някой ако пътува до столицата или до Египет с ферибота, поръчваш и чакаш доставка. Ако се счупи примерно едно стъкло при сглобяването, чакаш за следващо, а не идва стъклар да го смени. Наистина няма нищо. Хората си живеят простичко, веселят се по свой начин, но никъде няма да се срещне намръщен човек. Всички са усмихнати, с топло отношение и винаги се стремят нещо да помогнат, доколкото им позволяват силите. От държавите, през които минахме до тук Судан е най-бедната или поне тази и част. В другата част, където се води "гражданска война" са находищата на петрол. Всъщност там воюват групировки за да се вземе контрол над петрола. В разговорите ни с хора в Судан ни казваха, че се страхуват от референдума следващата година, който цели да раздели държавата на две, защото не е ясно какво ще стане. До тук Судан много ни харесваше. Така докато си мислих, какво ли е да живееш тук по този начин стана обяд, а ние продължавахме да чакаме обаждането от Мазаар. Много чай изпихме в този ден. А чаят е единственото нещо, което помага в големите жеги. Ако човек е жаден, задължително пие чай и топла вода, защото със студена не става номера. Пак си си жаден.

около 16.00 часа вече не ни издържаха нервите и решихме отново да отидем на пристанището. Там все още се разтоварваше баржата.

Ето и мотора на Скот от Канада.

Баржата все още не беше изплувала и явно, че нямаше да се вдигне достатъчно. Изчакахме да се разтовари абсолютно всичко и след много уговорки с Мазаар, капитана се съгласи да премести баржата на по-ниска рампа. Започнахме разтоварването в 19.00 часа вечерта.

Дойде ред и на нашите мотори, които естествено бяха на най-недостъпното място.

Е, тук суданците доста помогнаха да ги избутаме назад и да не паднат в езерото. В 21.00 часа бяхме вече разтоварили. В това време Мазаар беше уредил да дойдат митничари да ни проверят, защото тук митницата работи до 19.00 часа. Естествено трябваше да платим по 15$ за всяко превозно средство, което бил извънредния труд на митничарите. алтернатива нямаше. Беше четвъртък, а петък е почивен ден в арабския свят и трябваше да чакаме до понеделник. На митницата направиха сверка на рамата, провериха целия багаж и най-вече за алкохол и след около половин час бяхме готови. Вече бяхме в Судан и с моторите си. Най-после си тръгвахме. Закарахме моторите до хотела и отидохме за последно до нашето кафене. Там естествено вече се бяха събрали пред телевизора. Видяха ни усмихнати и след като им казахме, че сме взели вече моторите получихме поздравления от всички. Е това беше престоя ни във Вади Халфа. Утре отново щяхме да караме на път за Донгола.

18.06.2010г. - 16-ти ден.Е, днес вече напускаме Вади Халфа. При мен чувствата бяха смесени. От една страна нямах търпение да разгледам Судан, но от друга малко щяха да ми липсват усмивките на хората и онова прекрасно "Чикън енд потейто", което звучно ни предлагаха за ядене всяка вечер. Вчера вечерта след хилядите проверки на митницата полския ни приятел Адам извади цяла бутилка джин и няколко лимона и поляхме "освобождаването" на моторите и колите. Естествено се бяхме скрили с алкохола, както някога се криех да пуша в двора на училището. Тук е доста опасно да се пие алкохол, защото никога не се знае кой ще те издаде на Полицията. А наказанието е 40 тояги и затвор и това си е по закон. Но, не ни хванаха за наш късмет. Днес отново станахме рано за да изпреварим жегите. Започнахме товаренето на багажите и в 07.00 часа бяхме готови. Майк и Аксел тръгнаха да карат с нас и така си станахме сериозна група.

Всички около нас все още спяха.

Излязохме "тихо" от Вади Халфа и поехме към Донгола. Ето и прекрасния нов асфалтов път през Нубийската пустиня.

Така около 09.00 часа температурата се качи на 34 градуса и спряхме да починем и да се огледаме.

И в тази пустиня цветовете на скалите и пясъка се променяха в зависимост от това колко са се нагрели от слънцето. Въпреки, че около нас имаше само скали и пясък някак си беше красиво. Продължихме по пътя и се отбихме в гр.Абри. Малко градче, но само там има бензиностанция по пътя към Донгола.

Къща от Абри.

Пихме по една топла вода и продължихме.

След още около час отново спряхме за почивка. Температурата не спираше да се покачва. Малко преди да спрем ми направи впечатление, че в пустинята до пътя обикалят хора с детектори за метал. Помислих си, заради многото прочетени пътеписи и информации в интернет", че тук понеже има война са минирали полето и сега търсят мини за да ги махнат. След като спряхме за почивка, към нас дойдоха двама мъже. Естествено, като хора "мразещи" чужденци и "воюващи" постоянно първо попитаха дали имаме проблем, имаме ли нужда от нещо и искаме ли вода. Чак след това започнаха да ни разпитват от къде идваме, къде отиваме и се завърза разговор.

След около 15 минути при нас спря пикап, от който слязоха около 10 души и дойдоха при нас. Естествено и те ни попитаха за проблеми, за вода и след това се включиха в разговора. Странно място в пустинята, а с толкова много хора. Всъщност тук ни разказаха какво правят. С детектори за метал обикалят скалите в пустинята и търсят самородно злато. Уникално луда работа си викам в първия момент. Ето тук търсят.

Е така докато ние им показвахме снимки

те ни показаха истинско злато

Вече не ми изглеждаше луда работа. Разказаха ни, че на ден човек събира по около 100грама и видно по пълната бутилка, от която ни показаха златото, явно си е напълно възможно. Така е. По време на война винаги някой вади злато. Много весели хора. Доста се смяхме с тях и те с нас. Разделихме се и поехме отново по пътя.

Около 13.30 часа стигнахме Донгола. Температурата вече беше 46 градуса. От няколко дни бяхме започнали да пием на ден по 7 литра вода и по 2-3 литра газирано безалкохолно - аз кола, Мони фанта. В Донгола намерихме хотел. Имаше нещо като климатик и баня с вода от Сини Нил, но поне можехме да се скрием от жегата. Само че, не можехме веднага да се скрием. Оказа се, че за да се настаним в хотела, първо трябва да вземем разрешително от Полицията. Отидохме до Полицията, където ни провериха паспортите и ни дадоха разрешително, че можем да отседнем в този хотел. Ура, вече можем да се скрием. Малко преди Донгола се бяхме разделили с Майк и Аксел и сега те пристигнаха в хотела. Постояха при нас и решиха около 17.00 часа да потеглят към Карима и да търсят място за палатки. Беше петък и естествено нищо не работеше. В един магазин успяхме да си купим "топено сирене", намерихме и хляб и четиримата успяхме нещо да ядем. Кока-Кола с хляб и сирене ми се стори все едно ям Свински джолан с кисело зеле. . Така приключи и този ден. Усещането да караш в неизвестното е невероятно. В Судан започваше все повече да ми харесва и нямах търпение да продължим към другите градове от маршрута.

19.06.2010г. - 17-ти денИ тази сутрин станахме рано. В 06.30 часа вече бяхме готови за път и точно беше станало светло.

Днес трябваше да разгледаме пирамидите до Карима. Вечерта Майк ни беше пуснал координатите на мястото, от което ще ги вземем за да продължим заедно. Излязохме от Донгола и с отдалечаването от Нил отново около нас беше само Нубийската пустиня.

Стигнахме и мястото с координатите. Слънцето беше се показало вече и температурата бързо се покачваше. Аз останах там, а Мони отиде да ги потърси, но неуспешно.

Започнахме да чакаме, като Мони си избра единствената сянка в пустинята.

Аз пък реших да оставя отпечатък на Суданската алея на славата.

След известно време успяхме да се свържем по GSM-а с Аксел. Той каза, че ни е видял и идват. Чакахме още 30 минути, чухме и моторите им, но изведнъж спряха. Аксел се обади, че са закъсали в пясъка, но ще извадят моторите и ние да тръгваме. Беше вече 10.00 часа и се разбрахме да се видим в Карима. Продължихме по пътя, отново нов асфалт. Тук се сблъскахме и с още нещо. Карането през пустиня е интересно, но тук освен голямата жега, другото нещо, което много ни изморяваше бяха убийствено правите пътища. Няма абсолютно никакви завои и докъдето стига погледа - само прав път. Доста е натоварващо. С жегите се борехме като постоянно пиехме вода и най-вече чай, където има, но с тези пътища беше трудно. Постоянно заспивахме на мотора, ставахме прави да караме за да ни е по-лесно, говорихме си и така около обяд стигнахме до Карима. Подминахме градчето и се отправихме към пирамидите.

Пирамидите в Судан са около 220 на брой и са от времето на древна Нубия. Наподобяват на тези в Египет, но не всички са паметници на владетели. До 2000 г. пр. Хр Нубия е била известна като царство Куш. Тогава Нубия и Египет са били или в период на добри съседски отношения или в период на военни действия. Около 1520 г. пр. Хр Нубия е завладяна от Египет. В края на XII в. пр. н. е. нубийците се освобождават от египетската власт. Около 725 г. пр. Хр владетелят на царство Куш- Пийе завладява Египет и основава XXV-та египетска династия. Около 538 г. пр. н. е. Столицата на Куш се премества от Напата в Мерое, заради нахлуването на асирийците в земите на Нубия. Мястото наистина е уникално. Няма заграждения, вход и т.н. Влизаш в пустинята и си до пирамидите, което някак дава едно по-пълно усещане, че се докосваш до нещо наистина древно. Постояхме около час, но жегата не ни позволи повече. Върнахме се на пътя и се отбихме в един къмпинг с бунгала, препоръчан от Скот във Вади Халфа. Там малко се охладихме с чай и вода и от управителя разбрахме, че точно сега е най-горещо в Судан и е средата на лятото. Супер. Да бяхме искали нямаше да улучим това "прекрасно" време. Докато стояхме и си говорихме Майк и Аксел също пристигнаха. Разказаха как са разтоварили моторите да ги извадят от пясъка, след което ги оставихме да разглеждат, а ние продължихме към Атбара, където бяхме решили да нощуваме. Пътят от Карима до Атбара отново минаваше през Нубийската пустиня и пак с прави пътища. Тук беше много сухо, без никаква растителност и вече напълно отговаряше на представите ми за пустиня. Единствено ниски храсти, но нямаше как да се скрием под тях.

Е, тук там имаше и по някое дърво и не пропускахме да спрем "на сянка" на 42 градуса.

И така се придвижвахме през пустинята. Температурата се качи до 45 градуса. На около 90 километра преди Атбара започна да духа вятър и се появи нещо като гибла. Въздуха беше пълен с пясък, който влизаше абсолютно навсякъде. От вятъра този пясък се вдигаше толкова високо, че слънцето не можеше да пробие.

Около 16.30 часа стигнахме Атбара. Харесахме си един от двата хотела и веднага се напъхахме под вентилатора. Тук паркирайки моторите в двора на хотела забелязахме, че от КТМ-а на силни струи от преливника излиза бензин. Странно. Решихме да отворим капачката на резервоара и изведнъж като фонтан излезе бензина. След като спря да тече видяхме как си ври в резервоара. Това беше в резултат на жегата и обикалянето в града да търсим хотел. Просто нямам си и идея колко градуса е било в резервоара. Такова нещо виждахме за първи път. Малко по-късно дойдоха Майк и Аксел. Заедно седнахме да хапнем отново пиле с ориз и след това ги изпратихме, защото те продължиха късно към Мерове. Е, ние си бяхме оставили Мерове за утре. Така приключи и този ден, пълен с най-различни емоции. Все пак бяхме доволни и щастливи от видяното в Карима. Сега вече знам със сигурност, че пирамидите не са само в Египет.

20.06.2010г. - 18-ти ден от нашето приключениеВече не е проблем ранното ставане. Или по-точно все още не е проблем за Мони, защото ако той не ме събуди рано ще си спя с дни. И тази сутрин успя да ме събуди в 06.30 часа, обаче бързо се обличам, след като знам, че ме очаква още един ден с приключения. Тръгнахме си от Атбара. Беше приятно прохладно време с температура около 30 градуса. Карахме около 100 километра и стигнахме до Мерое. Майк и Аксел ни бяха изпреварили. Тук пирамидите бяха по-нови от тези в Карима. Първата пирамида е построена 800 години след последната в Египет. По принцип са малко по-стръмни и като цяло са по-малки от тези в Египет. Време е да разгледаме.

Тук отново си духаше вятър и доволно закусихме с пясъка, който се носеше навсякъде около нас.

Тук стояхме и разглеждахме около час. Отново беше разрешено да се снима, да се пипа, а до всяка пирамида се стигаше с газене в дълбок пясък. Много красиво място. В Египет или по-точно в Гиза пирамидите са уникални, но асфалтовите алеи между тях, охраната, търговците на всякакви дрънкулки и каретите създаваха усещане, че си в нещо като музей. Тук в Мерое е коренно различно. Човек усеща по-силно, че се докосва до нещо наистина построено преди хиляди години. Входовете на малкото отворени гробници все още са затрупани наполовина с пясък и влизането в тях е доста вълнуващо. Изпълнени с приятни чувства продължихме към Хартум - столицата на Судан. Точно там се сливат реките Бели и Сини Нил. Естествено карахме пак по прекрасните прави пътища. Приближавайки Хартум, движението започна да се увеличава. Около обяд вече бяхме пристигнали. Пообиколихме за да намерим хотел с пералня и интернет. Беше крайно време да си изперем дрехите с вода не директно от Нил и с някакъв вид перилен препарат. Хартум се оказа доста голям град с население над два милиона души. Имаше доста модерни постройки и голямо движение по улиците. Настанихме се в хотел и с момчето на рецепцията разбрахме, че има наложено ембарго от Америка, което за нас означаваше, че не може да се плаща с дебитна или кредитна карта. Дори банкоматите отхвърляха картите ни. Поговорихме си и с други хора в хотела, които ни разказваха интересни неща за Судан и така приключи и този ден от пътуването. Вече трябваше да мислим за Етиопия.

21.06.2010г. - 19-ти ден.И тази сутрин Мони успя да ме събуди рано. Не му беше лесно. Тръгнахме си от Хартум и излязохме от града за около половин час. Оказа се, че тук в 06.30 часа движението е най-натоварено. Явно всеки бяга от жегата. След толкова дни в Судан беше време да продължим към Етиопия. Температурата се задържаше до 33 градуса. Границата трябваше да минем след гр.Гедареф. С приближаването на Етиопия природата около нас рязко се промени. Започнаха обработваеми земи и влязохме в страната на кравите. Цели стада и на всичко отгоре винаги бяха с предимство. Къщите в селата станаха със сламен покрив и стени от плет с кал.

Облеклата на жените станаха доста разноцветни и вече личеше, че се отдалечаваме от арабската част на Африка. По обяд температурата беше "едва" 38 градуса. Прекрасна за каране. По пътя минахме покрай доста полицейски постове. Някои ни спираха и записваха данните от паспортите, а други направо ни пускаха да минем. Така на 40 километра преди гр.Гедареф Мони спря, защото се усъмни, че е спукал гума. Погледнахме, прав беше.

Викам си няма страшно. Подготвени сме за всякакви ситуации и ще се справим. Първо пробвахме да напълним гумата със спрей, но той веднага изтече през дупката.

Лоша работа. Давай да я сваляме и да правим. И двамата за първи път трябваше да ремонтираме гума, с вътрешна.

Край нас всичко пусто, скали и прекрасна температура около 40 градуса, а няма сянка и няма вода. Всичко това ни мобилизира много бързо да действаме. Метнахме гумата на земята, настъпихме я, с две щанги я прободохме, ама тя не пищеше, щото си беше вече умряла. В крайна сметка почти я свалихме. В това време към нас се приближи човек. Местен, който говореше само арабски. А ние с арабския сме на Вие, но по това което ни обясняваше разбрахме, че цял живот ремонтира мотори и гуми. Или пък това сме искали да чуем. Не знам, беше горещо.Човека си говори, ние чуваме каквото ни харесва, но пък беше факт, че се появи от нищото само с цел да ни помогне. Ето това са хората в Судан и точно това тяхно отношение ни накара много да харесаме тази страна.

След като махнахме гумата видяхме всъщност какво се е случило. Вътрешната гума от жегата е залепнала за външната, при което се къса и става на парчета. И това е благодарение на факта, че в България почти никой майстор не слага талк при смяна на гуми, който помага точно да не се случи това. Същото беше и с бандажа на джантата - парчета. Много лоша работа. То уж подготвени, ама чак пък толкова. Почнахме да мислим и измислихме. С онова сиво, армирано тиксо решихме да навием джантата вместо бандаж. Айде Мони навивай.

Имахме си и публика.

"Бандажа" беше готов. Вместо талк използвахме пудрата за крака, с която хубаво напудрихме външната гума. Така няма да залепва вътрешната, но и няма да се изпотява и подсича. Гумата беше вече ремонтирана. Остана помпането. Носихме от онези патрони със сгъстен въздух, но нещо не стана с тях. Качихме гумата при мен на мотора и тръгнах да търся компресор.

Отидох до близкото село. Там нахвърляни гуми, както пред Софийска гумаджийница. Викам си - брей какъв късмет. Спирам, питам за компресор и се оказва, че имат. Абе оглеждам се, ама не го виждам. Майстора пристъпи към нещо като двигател от трактор. С много усилие го запали, метна му някакъв ремък, забоде един маркуч и то взе, че почна да излиза въздух. Страшна работа. Напомпах гумата и се върнах при Мони и новия ни приятел.

Бях успял да намеря и вода. Монтирахме гумата и отново всички бяхме щастливи.

Отново бяхме на път. Решихме да останем да нощуваме в гр.Гедареф, защото границата с Етиопия затваряше около 18.00 часа, а не знаехме колко време се минава. Гр.Гедареф си беше типичния Судански град.

Намерихме хотел, настанихме се и така приключи този ден. Още едно доказателство, че човек не може да е подготвен за всичко, но пък винаги се намира начин да се оправи. Е, утре наистина вече ни очакваше Етиопия.

22.06.2010г. - 20-ти ден.Днес вече напускаме Судан. В 07.00 часа бяхме на път. Карахме известно време и Мони се отби от пътя и спря. Аз след него. Бяхме пред Суданското "Happy" Ще пием чай да се събудим.

Такъв самовар виждах за първи път.

Настанихме се и зачакахме приготвянето на чая, което си беше цял ритуал.

Ето го и него - две чаши прекрасен чай.

Постояхме малко на това място, където естествено се събраха доста хора при нас. Събудихме се с чая и отново поехме на път. Минавахме покрай обработваеми земи, пак много крави, но видяхме и първите африкански животни в естествена среда - две камили.

Около обяд стигнахме и границата Судан-Етиопия. Успяхме да преминем през още една държава. Судан завинаги ще остане нещо специално и за двамата ни. Пътят беше изпълнен с приятни изживявания, интересна природа и прекрасни хора. Тук има и доста интересни места за разглеждане, освен пирамидите, които видяхме и си заслужава да се отдели повечко време за обикаляне. До тук не видяхме един намръщен човек. Всички са усмихнати без значение колко пари имат в джоба, ако въобще имат. Предстоеше ни Етиопия.

Следва - София - Кейп Таун 2010 - IV част - Етиопия