Азия - цялата история - Казахстан

Тук ще опиша и останалите дни от нашия път обратно към Казахстан. Вече се връщахме, след толкова много приключения, а дали имаше още, не знаехме.


27.07.2012

Все още сме 56-ти ден от нашето пътуване на 4724 метра надморска височина сред много сняг на входа на Китай. След като поспряхме за последни снимки, продължихме към КПП-то вече в китайската страна. Тук така и не разбрах колко точно служби има - митница, военни и др., но ни изненадаха с процедура. Целият багаж трябваше да се свали и да мине през скенер, после ни накараха да се събуем и да пуснем обувките през машината, след това извадихме всичко от джобовете, после ни опипаха доста и бяхме готови. И ако нещо си недоволен, то по-добре да си траеш, защото опипването може да загрубее. Бяхме готови за едно голямо чакане. Имаше един голям камион, но с празна платформа, пристигна друг същият, който го налазиха цял взвод войничета, въоръжени с всякакви инструменти, разглобиха го доста, включително и фарове и стопове, после го сглобиха и докладваха, че е проверен. Два часа чакахме да се качи някакъв войник с паспортите ни в един от камионите и да тръгнем с тях до Ташкурган до митницата. Отново не можело да караме сами, а щателната проверка била заради факта, че идваме от Пакистан и сигурно носим наркотици. Странно, защото в тази част на Пакистан, не видях да продават и общо взето от София ми изглеждаше по-лесно да си купя, отколкото примерно от Гилгит. Ама така са ги инструктирали, така действат. Все пак потеглихме отново с ония бавните скорости, а бързахме днес да минем митницата на всяка цена. Спирането забранено, но на любимата ни тоалетна покрай пътя, в която преди 10 дни се топлихме от студа реших да спра по малка нужда. Брей, стана страшно. Камиона зад мен с войника вътре като засвириха, младежа почна да вика нещо на китайски, от което заради жестовете разбрах, че трябва да продължавам иначе ще стане лошо. Е, да ама то беше по-силно от мен и си викам какво пък толкова, ще чакат. Изчакаха, аз свърших работа, ония двамата продължиха да ми викат, ама вече хич не ме интересуваха, защото се чувствах по-леко. Грубичко отношение демонстрират тези "служители" по КПП-то и митниците. Трябва само да стоиш и да изпълняваш указанията им, за които са инструктирани от партията. Нямаш права, а претенциите са забранени. В 15.30 вече бяхме в прекрасно слънчево време с прекрасни гледки около нас пред митницата. Там познатите вече процедури с имиграционните служби и след това отидохме на същинската проверка на моторите и сверка на рамата. И след всичко това вече беше късно и нямаше как днес да ни дадат разрешително за каране в Китай. Е, сега как да обясня, че заради онзи младеж, който чакахме два часа да си изяде спагетите полуфабрикат и да се качи в камиона изпуснахме срока, който гоним. Ама то кой ли го интересува това. Оставихме моторите в митницата и отидохме към хотела. Утре трябваше да вземе документа и да тръгнем към Кашгар. Важното е, че вече скъсявахме разстоянието до България по маршрута ни.

 

28.07.2012

 

57-ми ден. Днес се понаспахме докато отворят митницата в 09.00 часа. Там изчакахме около час и новият ни водач за Китай – Абил взе разрешителното. Около 10.00 часа тръгнахме. Този път беше по-добре. Първо, че Абил ни остави да си караме както искаме и ни каза само къде да го изчакваме за да минем полицейските проверки. Другото хубаво нещо беше времето – слънце, без облаци и приятни за каране температури. В сравнение с предишния път сега беше навалял доста сняг по върховете и в ясното време видяхме какви хубави гледки сме пропуснали в обратната посока преди 11 дни.

На 60 километра след Ташкурган имаше проход, който беше висок 4068 метра надморска височина. Тук малко подценихме ситуацията и ни стана студено, тъй като доста леко се бяхме облекли, но пък от другата страна вече започна да се стопля. Стигнахме отново и езерото Каракул. Сега беше по-различно. С ясно небе се виждаше всичко в доста по-добра светлина. Гледките отново бяха зашеметяващи.

Постояхме малко като за последно и тръгнахме отново. Продължиха интересните върхове по Каракорум и красивите гледки. Стигнахме отново и до малкото езеро с белите дюни.

И пак спирахме и пак продължавахме, защото наистина се оказа и тук доста красиво около пътя, когато е слънчево.

Около 15.30 часа влязохме в Кашгар. Настанихме се в хотел и ни оставаше само да почиваме. Малко по-късно разбрахме, че почивката ни се удължава с още един ден, тъй като на 30.07. не можем да излезем от Китай. Тук и излизането е само с разрешение като влизането. Можеш да напуснеш Китай само на определена дата, когато се получи документа, с който се разрешава излизането. А за да се получи тази ценна хартийка, от фирмата трябваше да обиколят доста администрации, в които ако си спомняте нямаш права, особено ако си от местното уйгурско население. Толкова загубена работа не съм виждал. На влизане проверки, скенери на багажа и после по пътя пак ми проверяваха багажа, като ме караха полицаите да отварям най-добре завързаната си чанта. Луда работа, но както на повечето места и тук в тия служби е забранено да се мисли. Изнервят много, но хубавото е, че като ги псуваш те се радват, щото си мислят, че ги поздравяваш заради "големите" езикови познания, които имат. И така, не ни остава нищо друго, освен да чакаме да ни пуснат от Китай, което се надявахме да стане на 31.07. Яд ни беше само, че бързахме да напуснем Пакистан и сега трябваше да стоим тук. Гумите на моторите вече станаха с някаква странна къдрава форма, особено предните, но пък „Mitas” се оказаха много добра марка. Вече 14 000 километра и се държат перфектно и на черно и по асфалта, без значение състоянието. Това беше за днес. Два дни щяхме да се чудим какво да правим в Кашгар.

 

29.07.2012

58-ми ден. Днес спахме много до късно. Малко преди обяд станахме и започна чуденето какво ще правим. Предния път бяхме разгледали Кашгар, а трябваше да изкараме тук още два пълни дни. Разходихме се в центъра за да установим как мирише на тоалетна навсякъде. Пълно е с магазини за всякакви неща. Обиколихме от скука дори цял 6 етажен МОЛ. След това ядохме в някакво китайско KFC и се върнахме в хотела. И така до късно вечерта гледахме олимпиадата от Лондон. Пълна скука.

 

30.07.2012

59-ти ден. И днес скука. Пак обичайната разходка из центъра за да не се схванем от лежане. По обяд Мони се обади на фирма в Казахстан, на която получихме координатите и се уговорихме с тях да им оставим моторите за да оправят митническите документи и след това да ги товарят на камион за Българя. Беше хубава новина, тъй като щяхме да се приберем по-рано от предвиденото и да спестим хилядите километри скучно каране. Малко по-късно ни се обади Тахир от китайската фирма, която беше с нас през всички дни в Китай. Каза ни, че сме получили разрешение утре да излезем от страната. Супер новина. Пак щяхме да покараме и най-важното да се махаме от тук. По късно отидохме в много известното John’s кафе, където се събират всички гидове и всякакви чужденци, тъй като само там може да се намери НЕ китайска храна. Ама вече умирам от желание да хвърля клечките и да си хвана вилица. И после пак олимпиадата. И тъй като сме в Китай гледаме само китайските постижения във всички спортове.

 

31.07.2012

60-ти ден. Днес вече напускаме Китай. Станахме рано, тъй като ни чакаше доста път. Около 08.30 часа бяхме на китайската митница малко след Кашгар. Тук отново се сблъскахме с цялата глупост. Най-много ме изуми, когато поискаха да ни проверят целия багаж ръчно, тъй като сме ходили в Пакистан. След минаването на подробен скенер на влизане в Китай, проверки по пътищата от полицията, сега ми се стори най-голямата глупост отново да ни проверяват по този начин и то на излизане. За щастие след малко недоволство от наша страна някак ни се размина и минахме само на скенер. След това пак проверка на моторите за номера на рами и т.н. все едно има такива в Китай и мога да сменя нещо, проверка на резервоара ми за скрити неща, после паспортите и след около два часа бяхме готови. Учудва ме как на митницата са поставени хора, които предварително са обучени да не мислят какво правят, а само да изпълняват някакви указания. След митницата последваха 100 километра до прохода Торугарт. Там ни отвориха вратите и се махнахме с пълна газ от тази държава. Следващия път няма да съм с мой мотор там, а ще отида на друг тип екскурзия. Пълна загуба на пари и нерви беше влизането в Китай, но пък в нашия случай цената на това беше да влезем в северен Пакистан и си заслужаваше да изтърпим всичко китайско. На Киргизстанската граница беше познатата ситуация. Усмихнати митничари и гранични полицаи, печати в паспортите, малко приказки и след 20 минути бяхме готови за път. Беше валяло и черния път с многото прах, сега беше в кал и пълни дупки с вода. Но нали се прибираме дадохме пълна газ и всичко от себе си за да стигнем около 16.00 часа, след още 200 километра, в град Нарин. Тук се настанихме в същата къща за гости от предишния път и още по светло бяхме легнали да спим. Днешния ден беше уморителен откъм нерви и каране, тъй като ни валя два пъти, беше студено, но и това мина. Утре трябваше да продължим към Бишкек.

 

01.08.2012

61-ви ден. Станахме много рано. В 07.00 часа местно време бяхме на моторите и готови за път. След Нарин отново пътят беше черен или с много лош асфалт и така около 100 километра преди Бишкек. Обаче карахме доста бързо и решихме ако успеем да влезем направо в Казахстан да продължим към Алмати. Около обяд бяхме на границата. Преди нея решихме да измием малко моторите на автомивка, защото вече не си личеше какъв цвят са и колко цилиндъра имат. Там и починахме от карането, изчистихме си и дрехите и след това газ към границата. А границата тук е пълна лудница. Първо дълга опашка с коли и бусове. Мони попита единия от граничарите дали няма да ни пусне и така прередихме всички и влязохме зад металната порта. А там още по-голяма лудница. Тази митница ми се видя ужасно място ако си киргиз и трябва да отидеш в Казахстан. Направени са дълги коридори, тесни и оградени с решетки от всички страни. Вътре хората са натъпкани един в друг, един върху друг и полицаите постоянно ги дърпат, взимат им багажа, разхвърлят го в различни посоки, въобще страшно грубо отношение. Нямам представа на какво се дължи това, но гледката въобще не е приятна, особено като виждаш как блъскат и дърпат и малките деца. Още тук някак ме отблъсна Казахстан. То все бях виждал чудеса, ама такова нещо и в Африка нямаше. Ние заради моторите не бяхме в тези коридори. Оставихме ги при митничарите, после паспортна проверка, после оформихме временния внос и след това чак се върнахме при тях, за да ни проверяват багажа. Не го провериха, а направо си поискаха да им оставим „подаръци”. От България бяхме взели за сувенири малките дървени шишенца с розова вода, за да ги даваме по пътя на хора, с които сме се запознали, в къщите където сме гостували, веднъж в Памир бяхме и на рожден ден и ни дойде добре, че имахме какво да подарим. Сега ни бяха останали две такива. Обясних на единия от митничарите, че това за нас е като злато и е много ценно нещо и той явно като чу злато забрави, че ми беше поискал часовник като подарък и веднага попита къде са тези „парфюми”. Мони извади от чантата последните две, дадохме ги и ни изпратиха даже с усмивка, което тук на тази граница мислих, че е нещо забранено. Като цяло за около час бяхме готови. Оставаха ни само 200 километра до Алмати и до края на нашето пътуване. Тръгнахме и всичко около нас рязко се промени. От хубавите планини и проходи сега бяхме по прекрасен, идеално прав асфалтов път, на който от двете страни имаше едно голямо НИЩО. Степи и рядко някое дърво за цвят. Беше досадно каране. Веднъж ни спряха за превишена скорост, тъй като има ограничение от 50км/час, а ние сме били със 102 и имало някакъв знак, който както по-късно разбрах никой не го вижда и за това било добре за полицаите. Та те същите съвсем любезно ми обясниха, че трябва да им дадем по 50 долара на мотор за да ни върнат документите и да не ни пишат нищо, защото по принцип трябвало да ни вземат книжките и да ни задържат паспортите докато не платим глобата. Пълни глупости. Все едно не сме ги чували в България. Май наистина навсякъде тия „органи” държавни са едни и същи циркаджии. Платихме „глобата” и продължихме. И цъкахме с език как се вдигна стандарта, защото в Киргизстан за същото ни взеха едва 10 долара. Около 17.00 часа стигнахме заветната цел – Алмати. Тук трябваше да намерим евтин хотел, което е май някаква невъзможна мисия. Та стояхме на един булевард и цъкахме на GPS-а къде са хотелите, когато при нас дойде човек – Сергей и като разбра какво искаме ни каза, че давал квартира под наем. Заведени до там, хареса ни и останахме да нощуваме на това място – малък апартамент, чист, с интернет и друго не ни трябваше. Завършихме и това пътуване. Оставаше да изпратим моторите към България и да се прибираме.

02.08.2012

62-ри ден. Имахме координатите на фирмата, в която трябваше да оставим моторите, за да ни оформят митническите документи и да ги натоварят на камион. Отидохме до мястото.

Обясниха ни какво се прави и тръгнахме да търсим нотариус за да правим пълномощни. После пак се върнахме в офиса, подписахме куп документи, оставихме моторите и ключовете и си тръгнахме. Тъкмо купувахме пътнически сакове за да си съберем останалия багаж, когато пак ни се обадиха от фирмата да закараме моторите в техен склад. И се върнахме, после от склада и след това отново офиса за да плащаме и така ни замина целия ден. Но накрая всичко беше наред. Вече ни оставаше само да си хванем полета за България на следващия ден. Отидохме с Мони в една пицария за да полеем и това пътуване с по една бира. В цялото това обикаляне, успяхме и малко да разгледаме Алмати. Същия град като София, но тук хората много по-рано са се сетили да направят широки булеварди и когато карахме вчера в час пик не видяхме големи задръствания, а тук отново всички карат джипове, на които пише отзад V8.

След това се върнахме в квартирата да събираме багаж, малко приказки за това какво преживяхме и легнахме да спим. Така приключи и последния ни ден от това пътуване.


03.08.2012

63-ти ден. Хванахме рано полета за Истанбул, Турция и след четири часов престой се качихме на следващия за България. В 21.30 часа кацнахме на летището в София. Бързо преминахме разстоянието, което пътувахме 2 месеца.

Малко по-късно в края на месец септември пристигнаха и моторите и си ги прибрахме и тях.


Това беше и цялото ни приключение по този маршрут през 2012 година. Навсякъде беше удоволствие да караме, защото този път бяхме избрали подходящите мотори и подходящото количество багаж и никъде не срещнахме някакви трудности. Доста неща ни се случиха, видяхме невероятни места, минахме през други малко скучни, но важното е, че всичко приключи успешно и вече можехме да правим плановете за следващото. И за двама ни Пакистан остана най-хубавото място от маршрута, а най-лошото - няма такова, защото навсякъде имаше по нещо интересно. По целият път се запознахме с чудесни хора, някои от които ни останаха приятели завинаги.