Азия - цялата история - Пакистан

19.07.2012

Все още 48-ми ден. Вече бяхме в Пакистан, но продължаваше да вали сняг и да е студено. Тук на първото КПП само ни провериха паспортите. Пътят беше черен, с камъни, дупки с вода, на две места минавахме и течаща вода от скалите, но това беше само за първите 15 километра. Заваля отново дъжд и след около още 20 километра спря. Черният път стана перфектен за каране.

 

Трябваше да изминем 80 километра за да стигнем до гр.Сост, където беше и пакистанската митница. В Кашгар Мони успя да се договори с една фирма за водач и той трябваше да ни чака в този град. Пътят със слизането ни ставаше все по-сух и не след дълго бяхме отново целите в прах. А тази част на Каракорум е прекрасна, въпреки лошото време. И двамата с Мони се чудехме къде по-напред да се обърнем да гледаме. Последните 30 километра преди града ни изненада невероятен асфалтов път. За малко се показа и слънцето и спряхме за да починем и да се отпуснем от студа.

А хората в пакистан са невероятни. Спирахме на няколко пъти за проверки и винаги любезни и усмихнати ни посрещаха. В 16.00 часа стигнахме в Сост. Видяхме се с нашия водач Дием и отидохме веднага в митницата. Бързо ни подпечатаха паспортите и карнетите и след около 20 минути бяхме приключили с формалностите. Настанихме се в хотел точно до митницата. Веднага си поискахме кафе и започнахме да се стопляме. След около два часа пристигнаха група от петима австрийци с Royal Enfield, които идваха от Индия и пътуваха обратно на нашия маршрут към Австрия. След това в хотела пристигна за моя изненада и Моин. Пакистанец, който учи в Сан Франциско и направи невероятно пътуване, което следях с огромен интерес във фейсбук /Moin Khan - ADifferentAgenda/.

Беше много приятна среща, тъй като четох доста за него преди да тръгнем. Той е от гр.Лахоре и сега бешее тръгнал да пътува в Пакистан със скутер Vespa като иска да е първият качил се с такъв на надморска височина от 4700 метра. Радвахме се по-късно с Мони, след като прочетохме, че е успял. Доста си говорихме вечерта с него и за невероятното му пътуване от Америка до Пакистан. След това вечеряхме много вкусна местна храна и след дълги приказки с австрийците се прибрахме в стаята да спим. Първи ден в Пакистан и по всичко личеше, че това ще е най-хубавото място от маршрута ни. Беше дълъг красив и много студен ден.

 

20.07.2012

49-ти ден. Втори ден в прекрасния Пакистан. Намирахме се в северната му част в Гилгит-Балтистан. Това е автономен район от 1970 година, който обхваща седем области, с основен град Гилгит, а от 2009г. е със съвсем самостоятелно самоуправление, с отделно събрание и т.н. Въобще историята за този район е интересна. Събудихме се в 05.00 часа, защото в 06.00 трябваше да тръгнем. Отново леко валеше дъжд и беше облачно. Тръгнахме към гр.Passu, който беше на 35 километра от Sost.

Продължаваше да е облачно и на места леко да вали, но не ни притесняваше, тъй като пътя беше вече асфалт. Тук китайците строят по целия път нова настилка и до няколко години предполагам, че по цялата си дължина Karakoram Highway ще е наистина като магистрала. Спряхме малко преди Passu. Въпреки облаците гледките бяха невероятни и само гадаехме, какво щеше да бъде, ако небето беше чисто.

Движихме се успоредно по река Hunza и след около 10 километра след гр.Passu слязохме на брега.

Стигнахме до странно езеро. Около 25 километра преди Каримабат през януари 2010 година след земетресение се е срутила голяма част от скалите от двете страни на реката. Образувало се е езеро, което е заляло цяло селище, заедно с хотелите в него. Всичко е станало за три дни и докато решат да взривят падналите скали, вече водата е била толкова много, че е щяла да залее цялата долина Hunza. За това са го и оставили. Сега единствения начин да се премине от Пасу към Каримабат е през това място. За това бяхме чували, но не знаехме всъщност какво точно ни предстои. Езерото се преминава с лодки, като всичко се товари в тях. Стигнахме до „пристанището”. Уговорихме си цената с един от лодкарите и започнахме да товарим. Свалихме моторите до брега, после по една импровизирана рампа с помощjа на местните качихме двата мотора на лодката.

И потеглихме.

И капитана на кораба.

Пътувахме около час, като от двете ни страни се редуваха прекрасни гледки. Езерото се казва Attabad и е с невероятно синьо-зелена вода.

Стигнахме и мястото, където трябваше да разтоварим моторите. Тук беше пълна лудница. Много лодки с много товари и малки камиончета, които видях, че се качват по някакъв импровизиран път. Още с пристигането ни, към нас веднага дойдоха десетина местни да помагат, срещу сумата от около 20 долара за всички и за двата мотора. Нагласихме лодката, помагачите ни влязоха вътре, направиха отново рампа и в буквалния смисъл на думата вдигнаха мотора във въздуха. После го сложиха на рампата и го свалиха на брега. Аз някак очаквах да се потрошат доста неща, но тези момчета така бързо и точно направиха всичко, все едно всеки ден пренасят мотори. Последва и ваденето на мотора на Мони и бяхме готови да продължаваме, само трябваше да се разминем някак.

Беше доста забавно и неочаквано за нас това пътуване с лодката. Естествено на брега трябваше да изчакаме да натоварят три камиона за да потеглят нагоре и да освободят място да минем. След половин час потеглихме отново към Каримабад. Пътят беше черен с доста камъни, но пък имахме само 25 километра да минем, а пак около нас всичко привличаше погледите ни.

Така в 11.00 часа пристигнахме в Каримабад. Тук Дием ни беше казал да търсим хотел „Eagle’s Nest Hotel”, който се намираше на най-високото място над града. Гледките от там били невероятни. Хубавото беше, че вече започна да се показва и слънцето. Намерихме хотела след невероятно каране по завои и изкачване на сериозна височина. Мястото се оказа наистина прекрасно. От тук се вижда цялата долина Hunza, което е едно от най-красивите места в тази част на Пакистан. Бяхме в подножието на връх „Lady Finger”, висок 6000 метра, а пред нас беше връх Rakaposhi на 7788 метра. Беше невероятна гледка.

Lady Finger

Rakaposhi

Изкарахме цял след обяд навън и се въртяхме на всички посоки за да гледаме. Запознахме се с местни хора, с които доста си говорихме, разказваха ни интересни неща и се чувствахме, все едно идваме тук всяка година. Много топло отношение имаха към нас навсякъде. Тъжно беше, защото разказваха, че рядко идват туристи от други държави като нас, освен любителите на катеренето, но и те не били много. А мисля, че такова място трудно може да се види някъде другаде. Но, това е и в резултата на лошата слава на Пакистан, с която медиите в Европа ни тъпчат мозъците. Ако човек се зачете малко ще срещне повече статии за убити, за талибани, но трудно се намира нещо за красотите тук. Доста си говорихме, дойдоха при нас и някакви полицаи и с тях поприказвахме и стана време да поразгледаме още, тъй като небето се изчисти малко от облаците, стана и доста топло. Разходихме се и до едни близки скали за да видим още по-на високо какво има.

Колкото по-навътре влизахме в Пакистан, толкова по-хубаво ставаше. Усещането да си на това място сред толкова много върхове и красиви места е несравнимо. Стояхме вечерта и някак ми беше трудно да проумея какво видях и какво ни се случи през деня след толкова много хубави емоции. Утре продължаваме към Гилгит с надеждата за същото прекрасно време като днес.

 

21.07.2012

50-ти ден. Днес поспахме малко повече. Тръгнахме „чак” в 08.00 часа. Слязохме от хотела към Каримабад, като първата ни спирка беше Baltit fort.

Този форт е построен преди 700 години, добре реставриран с помощта на фондация „Ага хан” и лично на Ага хан IV-ти и запазен в момента като музей, с интересна гледка към долината Хунза. Разгледах го отвътре и от вън и след това продължихме към Гилгит. След Каримабад за първи път заредихме бензин в Пакистан. По пътя беше много прашно и сега останахме малко на бензиностанцията да изчакаме движението да намалее и нашият водач Дием да избърза напред, за да не караме след джипа му. Постояхме половин час и потеглихме. И отново страшен прах от колите и камионите, тъй като тук нямаше асфалт. Още след около 20 километра усетих, че мотора няма мощност. Продължих да карам и все същото, като започна и по-често да се включва перката на охлаждането. На една от спирките ни, Мони сподели, че и при него е така. Явно беше от бензина. Не знам какъв октан сложихме, ама то тук и на бензиностанцията не знаят. Беше червен цвят. Само това знам със сигурност, защото го видях. Така с малката мощност продължихме по черния път.

След около 40 километра започна асфалт и така беше оставащите 45км до Гилгит. Чисто нов китайски път, с прекрасни завои и само ако имахме мощност да дадем газ, щеше да е прекрасно. Дием ни предложи преди Гилгит да отидем до долината Naltar и ние естествено веднага се съгласихме. Пътят отначало продължи да е асфалт, но после стана черен и така до долината. Карахме успоредно по река Naltar и отново беше красиво.

Стигнахме и до самото място. Красиво, с борови гори и от всички страни заснежени върхове. Обаче пак облачно време, въпреки високите температури. Мястото се използва и като ски курорт през зимата, което ни учуди, защото пътя въобще не беше хубав за някакъв голям трафик, а и е доста тесен, тъй като се налагаше да се изчакваме с джиповете и камионите. Но има си писта, има си и лифт и явно се ползва, тъй като има и доста малки хотели и кафета.

Обиколихме малко и седнахме да пием кафе. Хората не се присъединиха към нас, тъй като днес беше първия ден от Рамазана и по тази причина никой от местните не трябваше да яде и пие през деня. След около час поехме обратно към главния път и към Гилгит. Оставаха ни само 25 километра. Малко преди Гилгит се наложи да минаваме по метален мост, тъй като главния е прекъснат в средата. За това карахме по брега на реката и от двете страни в адския прах, след който окончателно побеляхме. Така в 16.00 часа стигнахме Гилгит. Хубав град и пак от всички страни планини и заснежени върхове и пак голяма красота. До тук в Пакистан не видяхме лошо и скучно място както и не срещнахме намръщен човек. Приключихме и този ден. Утре продължавахме към Скарду.

 

22.07.2012

51-ви ден. Днес тръгнахме много рано, тъй като отново ни бяха казали, че е много лош пътя. Заредихме гориво на бензиностанция Шел и продължихме. Първите 25 километра бяха наистина лоши – черен път с камъни, но освен многото прах нямаше други проблеми и с тези мотори отново се забавлявахме на карането.

Моторите продължаваха да работят като парни локомотиви благодарение на „хубавото” гориво. Първата ни спирка за деня беше точката, от която започват три от най-високите планини – Karakoram, Hindukush  и Himalaya. Тук на това място се сливат реките Гилгит и Инд. Постояхме малко да погледаме и продължихме към Скарду.

Единствената сянка.

И мястото, от което започват трите планински масива.

И още малко от тази наша спирка. Тук срещнахме още една двойка мотористи, които пътуваха към Индия. Чак ми беше странно, че видях и други като нас тук.

Върнахме се малко по пътя и след около 10 километра излязохме над едно плато. Тук за наш огромен късмет видяхме връх Нанга Парбат висок 8126 метра без нито едно облаче в цялата си прелест. Деветия по височина връх в света. За първи път виждах връх над 8000 метра надморска височина. Впечатляващо е.

И тук постояхме малко, защото гледката рядко се вижда и то само в чисто небе. И продължихме към Скарду. Пътят беше много тесен  дори се изчаквахме с камионите за да се разминем, асфалт в не много добро състояние и само на някои места липсваше. Но за каране на мотор тук беше нещо невероятно. Единствено „парните локомотиви” се задъхваха, а и стана доста горещо. Пътят вървеше успоредно на река Инд и беше красиво. Голи скали, високи заснежени върхове и малки зелени селца. Като в приказка.

Спирахме често да се разминаваме с камионите и да почиваме от жегата. След около 120  километра стигнахме до езерото Lower Kachura, известно още като  Shangrila. Малко езеро, оградено от всички страни с хотели и бунгала, тъй като е известен курорт а над тях високи скали. Хубаво място за почивка.

Продължихме към Скарду, като по пътя видяхме и интересните дюни по брега на река Инд, при езерото Upper Kachura. Много бели дюни, когато са огрени от слънцето и веднага сменят цвета си, когато са в сянка.

И след всички интересни места около 17.00 часа бяхме в Скарду. Исках да дойда на това място, тъй като ми беше харесало описанието на града в книгата „Три чаши чай”. Естествено времето е променило доста мястото. Градът е малък, но важен, тъй като от тук тръгват всички експедиции за високите върхове и специално към К2. Има и летище, но като цяло е доста прашно и мръсно. Десетки малки магазинчета продават всевъзможни неща и около тях е заринато с боклуци. Успяхме да намерим и прилична къща за гости, в която се настанихме. Определено малките села по пътя са красивото и романтично нещо в тази долина по течението на река Инд. Така свърши и този ден. Хубаво каране и отново интересни и красиви гледки.

 

23.07.2012

52-ри ден. Днес решихме да оставим моторите да починат малко. По план трябваше да се качим на платото Десауи, но се отказахме. Пътя е само камъни и наклона е около 60 градуса и така 2500 метра изкачване. С качеството на пакистанския бензин беше невъзможно, тъй като вчера дори по асфалта моторите едва вървяха. И така днес избрахме друга посока. Качихме се в колата с Дием и потеглихме по течението на река Shyok, която е приток на река Инд. Пътят беше хубав и отново с прекрасни гледки. Интересни пясъчни дюни в ниското и огромни скали на високо около нас.

След три часа пристигнахме в малко градче Khaplu. Не беше нищо особено, освен това, че като всички населени места е много зелено. Иначе нормалната лудница на базара за всякакви стоки, насядалите хора по улиците и тичащите деца във всякакви посоки.

И отново както на всички места до тук жени нямаше. До сега не бяхме попадали на такова място, в което така да се крият жените. Дори малкото, които срещаме по пътя веднага си крият лицата и се обръщат с гръб. От толкова държави, в които сме били при всички пътувания и в които се изповядва ислям , тази част на Пакистан е първото място само с мъже. Винаги жените са скрити с бурки и всякакви други кърпи на главата и лицето, но пълна липса като тук няма, дори и в Судан като бяхме преди две години. Навярно са много хубави и за това се крият, ама това не го видяхме. Навсякъде по улиците, магазини, хотели, пазари и всякакви други публични места се срещат само мъже. Дори в хотелите готвят и чистят мъже. То и за това не е кой знае колко чисто, но пък храната е една от най-вкусните в това пътуване. И ако човек иска да види жена, то трябва да отиде някъде близо до полето, защото те работят по цял ден, докато мъжете седят на сянка някъде на малки групи и си говорят "важни" неща. Във всяко село, в което спирахме през всички дни си общувахме само с такива групички от мъже. За момент им завидяхме на спокойствието и на многото свободно време. Защо е така нямам представа, но едва ли религията забранява на мъжете да работят, доколкото съм чел. А би било хубаво да е така. Но пък винаги е приятно да спреш и до послушаш разкази на тези мъже за мястото, на което се намираме и да пием по един чай. След като пристигнахме в градчето започнахме да се изкачваме в планината над него с надеждата да видим връх Masherbrum /7821м/, който е и най-високият в планината Karakoram. Пътят беше доста опасен – много тесен, с много камъни и пясък и големи коловози и дупки. Джипа едва се катереше, а ние въобще си и нямахме представа как ще слезем, като аз вече си мислих за пеша надолу. А на всичко отгоре и шофьора понятие си нямаше как се кара такава машина 4х4 по такива пътища. След почти едночасови мъки в този джип, през което време останахме без доста важни органи от човешкото тяло, като бъбреци, далак и др., стигнахме място, от което където вече и шофьора се предаде. Слязохме и с удоволствие продължихме пеша. Така и попаднахме в доста интересно село с няколко къщи и много малки постройки само от камък за животни. Беше много красиво място.

Минахме през селото, после през една поляна, след това през друга поляна с доста висока трева и стигнахме до края на скалата, която изкачвахме толкова време. За съжаление Masherbrum беше в облаци и не можахме да го видим. Но пък гледката от това място си струваше усилията. Обикаляхме пеша почти час за да разгледаме планините срещу нас от всички възможни места.

Беше поредното красиво място в Пакистан. След това се върнахме при колата и тръгнахме надолу. Не след дълго видяхме с Мони един доста широк черен път и накарахме Дием да свием по него. Той каза, че не е сигурен дали стига до долу, но ще опитаме. И така слязохме до градчето без никакви проблеми. Там отидохме до стар дворец, носещ името на града или по-точно е обратното. Дворец е силно казано за нашите представи, но за тук е нещо грандиозно. Построен е преди 700 години и в момента, част от него е превърната в хотел, който е и най-хубавия в този район.

Тук починахме от джипа и от ходенето, разгледахме двореца, обядвахме и тръгнахме обратно към Скарду. За обратния път мога само да кажа, че много хубаво се спи в джипа. Събудих се чак, когато свихме към още едно място за разглеждане – гр.Shigar.

Естествено и тук имаше също дворец с това име, който пак е на 700 години и пак е превърнат в хотел. По пътя за там видяхме и стара, странна и изцяло дървена джамия.

Разгледахме го и него и по тъмно тръгнахме към Скарду. Пристигнахме в 20.00 часа. Вече по тъмно си е доста опасно да се шофира, тъй като не знам защо, но тук рядко ползват фарове, а когато ги ползват са само дълги. Така свърши и този ден. Утре се връщаме към Гилгит да отпочинем малко преди да поемем обратно към Китай и от там към Казахстан. Днес беше и последното ни място от маршрута. От тук нататък трябваше да се връщаме вече към България, макар още да се чудихме как точно.

 

24.07.2012

53-ти ден. Днес тръгнахме обратно към Гилгит. Пътят вече ни беше познат – асфалт в сравнително добро съттояние, с хубави завои и прекрасна природа по течението на реката. Времето също беше с нас. Облачно, но без валежи и карането беше голямо удоволствие. Спряхме само два пъти за по цигара и през останалото време само карахме с усмивки под каските. Така бързо около 12.00 часа стигнахме до Гилгит. Настанихме се в същия хотел, където решихме да останем две вечери за да починем, преди да продължим по обратния път към България. Умората доста се натрупа от всички пътища, емоции и преживявания до тук. Трябваше и да измислим как да се връщаме до България, защото вече нямахме и задни гуми, трябваше да обслужваме моторите, съединителите ни също си заминаха почти, а тепърва имахме още 10 000 километра, от които по-голямата част през скучните степи на Казахстан. За това и пробвахме  вариант да натоварим моторите за България, но все още не знаехме дали ще успеем да уредим карго. След обяд започна да вали навън и си останахме в хотела просто да мързелуваме. Утре ще направим малка разходка из Гилгит и през останалото време само ще спим. Така мина този ден. С хубаво каране и хубава почивка след това.

 

25.07.2012

54-ти ден. Днес беше ден за мързелуване. Цял ден изкарахме по леглата. Преди обяд опитахме да направим малка разходка около Гилгит по пътя към Афганистан, но време то се влоши и започна да вали и в 13.00 часа се върнахме в хотела. След това беше времето за интернет, спане и не сме си подавали носа навън. Хубавото беше, че ни беше уредено каргото от Алмати в Казахстан за България. Супер новина. По принцип мислихме да се приберем на ход с моторите, но това беше преди да тръгнем. Сега като сметнахме колко трябва да платим за гуми и масла и други неща в Алмати и след това колко пари за бензин по пътя обратно и като прибавим скучното каране до България каргото ни се видя добър вариант. На всичко отгоре в Киргизстан видях, че визите ни за Казахстан са едномесечни, но е станала печатна грешка и са до 08.08. вместо до 28.08. Беше абсурдно да успеем да излезем в Русия за това време, а удължаването на визите в Казахстан е сложна процедура, отнемаща време и доста средства за престой там. Надявахме се да успеем да организираме всичко до 08.08. и да летим за България, но още не ни се мислеше много за това особено с интересната гледка от прозореца ни на стаята, когато слънцето се скриваше.

 

26.07.2012

55-ти ден. Вече отпочинали днес станахме много рано, защото трябваше да стигнем до Пасу, а това е от другата страна на езерото с лодките. Преминаването на това езеро освен, че е доста „екзотично” не е проблем, но тук често спират движението заради взривни работи от страната на Каримабад за да оправят пътя малко. За това и бързахме, защото не знаехме какво ще се случи, а не можехме да чакаме, тъй като трябваше на 27.07. да сме в Ташкурган в Китай на митницата, защото там влизането не е по желание, въпреки двукратната виза за 3 месеца, а на точна дата. В 07.00 часа тръгнахме. Отначало беше асфалт, но не след дълго отново започна голямата пушилка. Толкова много прах не бях виждал. Пътя беше хубав черен, лош черен, с пясък, с онази гадна и дълбока прах с камъни, въобще беше разнообразен. Но за пореден път се убедихме в предимствата на по-лекия мотор и малкото багаж на него. Все пак успяхме в 10.00 часа да стигнем Каримабад. Там спряхме на бензиностанция „PSO”. Пиша името, защото искам малко по-подробно да разкажа за случката тук. Трябваше да заредим с бензин за да ни стигне чак до Ташкурган в Китай. Това беше и последната бензиностанция по пътя. Заредихме за колкото пари имахме, но не можахме да напълним до горе. А рупии вече нямахме, както и дребни долари. Седнахме на бензиностанцията да пушим по цигара и умувахме какво да правим и дали ще ни стигне горивото. В това време при нас дойде собственика на бензиностанцията. Попита ни бензин ли ни трябва и дали сме свършили рупиите. Ние му казахме, че ни трябва още малко, но нямаме пари да платим сега. Тогава човека каза просто да си налеем колкото ни трябва и да не се притесняваме за парите, тъй като ще ни го даде безплатно. Ето това ни остави без думи. Тази случка описва в цялост какви точно са хората в Пакистан. Навсякъде срещахме само такова отношение и за това със сигурност някой ден пак ще се върнем тук. Допълнихме и бяхме готови за път, но в това време се появи Дием и взехме пари от него за да платим. Все пак жеста ще ни остане спомен за цял живот. Въобще не ни пита дали имаме долари да сменим или нещо подобно. Просто да си налеем безплатно. На бензиностанцията успяхме да разберем, че днес лодките работят, но утре няма и веднага се изстреляхме натам. Бяха само 25 километра доста лош път поради многото прах и камъни, но дадохме всичко от себе си. Около 11.00 часа бяхме там. Лудницата си беше пълна както и предния път. Успяхме някак да стигнем долу до лодките, като последните метри са най-трудни, тъй като там тази прах е поне 20 сантиметра дълбока и много стръмно. Там бързо уредихме лодка, натовариха ни отново моторите по онзи безкрайно интересен начин и бяхме готови за път. Между другото товаренето и разтоварването на моторите особено от страната на Каримабад изглежда доста страшно и човек би си помислил, че вижда мотора си цял за последен път. Но не е така. Всъщност хората действат много точно и внимателно и трябва само да се престрашиш да им повериш мотора.

Част от потъналото под езерото село.

Пътувахме около час през езерото и този път имахме късмет, че в началото времето беше слънчево и се виждаха доста от върховете на планините около нас, които бяха скрити предишния път. От другата страна отново ни помогнаха с разтоварването и вече бяхме спокойни за пътя нататък. Стигнахме бързо до Пасу, като спряхме и да погледаме глетчера.

Отново облаците тук ни попречиха да го видим в цялата му прелест, но и това беше нещо. В Пасу намерихме хотел точно до пътя, с много скали около него и останахме да нощуваме там.

Утре продължавахме към Китай. За съжаление от Пакистан успяхме да видим само това за тези няколко дни, но пък кой да ти каже, че е толкова красиво, с толкова добри хора и с толкова вкусна храна.

 

27.07.2012

56-ти ден. Днес трябваше да напуснем Пакистан. Около 07.00 часа тръгнахме от Пасу и след около час бяхме в Сост. Тук почакахме доста за да отворят митницата в 09.00 часа, но пък след това доста бързо ни оправиха документите. Оставаха ни 80 километра до най-високото КПП в прохода Кунджераб. Имахме лоши спомени от предишното ни преминаване, когато бяхме замръзнали от студ заради дъжда и снега горе. Днес отново беше облачно, но не валеше. До горе са 25 километра асфалт, после черен път и последните 14 километра доста лош черен път. Бързахме и за това дадохме газ колкото могат да вървят моторите с този ужасен бензин. След около 50 километра имаше срутване и пътят беше затворен от доста големи скални блокове. Имаше малка пролука от едната страна и Мони тръгна да преминава. Веднага дойдоха хора да помогнат. В момента, в който се промуши между камъните тръгнах след него. Чу се някакъв шум, хората, които помагаха изведнъж се разбягаха във всички посоки. Погледнах нагоре и видях, че от скалата отново се срутват камъни. Някак странно се примирих с това. Под нас реката, отгоре камъни падат, въобще на никъде няма мърдане. Надявах се да не уцелят някой от нас двамата, щото то други и нямаше вече, а и бяхме все пак с каски. И оцеляхме. Паднаха около нас. Късмет, че можехме да продължим. Минахме и това препятствие в това пътуване и газ нагоре. Естествено последните 5 километра бяха все едно сме в средата на зимата. Всичко беше покрито със сняг, а и леко валеше. Спряхме за бързи снимки на най-високото място на прохода и продължихме към КПП-то на Китай.

С това приключи и нашето приключение в Пакистан. Една страна, в която и двамата със сигурност ще се върнем, а и вече имаме приятели тук. Малко трудно се стига, тъй като единия маршрут е през Китай, който за нас май вече отпада, а втория през Иран, но пък от там се кара много време под конвой за да се стигне до тази част, а и много внимателно трябва да се подбере времето през годината. Но си струва. А има и трети вариант през Индия, ама до там как се стига още не сме гледали. Сега ни разказаха, че надолу са големите мусони и в такъв дъжд въобще не може да се кара мотор. Препоръчаха ни времето около 15 юни, когато е най-добре да се разгледа всичко, и когато има доста поло срещи, нещо, което сега не можахме да видим заради Рамазана. Пакистан беше и най-хубавото място от цялото ни пътуване. Заради природата, заради хората и въобще заради прекрасно изкараните дни там тази държава ни спечели завинаги. Малко излишно беше да търсим съдействието на водач, защото човек, ако е решил да тръгне по този маршрут може лесно да си набави информация за интересните места, а тук хората са винаги готови да помогнат с всичко - с пътя, с обяснения за местата, които си заслужават и от каквото друго човек има нужда. Сега, след като бъде готов и асфалтиран целия път и моста през езерото с лодките със сигурност ще се увеличи туризмът в тази част, но се надявам това да не промени хората в отношението им, защото това е и едно от най-ценните неща в пакистанската част на Karakoram Highway. Пътувайте в Пакистан, без значение по какъв начин и няма да съжалявате.