Азия - цялата история - Китай

17.07.2012

46-ти ден. Един ден за почивка. Кашгар е разположен в Синдзян-уйгурския автономен регион в подножието на Тян Шан и западно от пустинята Такламакан.  Той е основен град от древния Път на коприната в Китай. Населението тук са предимно уйгури – тюркска народност, една от най-големите в Централна Азия, датираща от 4 век и преди ислямизацията са били будисти. През осми век дори са успели да направят свой хаганат, но е просъществувал само около 90 години, когато е унищожен от киргизите. Китайци са само в държавната администрация, полиция, митничарите, граничарите, войниците и в банките. Сутринта първо отидохме до Bank of China – единствената банка, в която могат да се сменят пари. За първи път виждам китайски юани и странното е, че техните „стотинки” също са хартиени. След това започнахме дълга разходка из Кашгар. Естествено задължителното присъствие на Мао Дзедун.

 

 

След това отидохме до стария град. Тук не се задържахме много, защото пак започнаха да се появяват едни джамии със сини плочки,  а ни беше омръзнало. За това една бърза обиколка ни беше напълно достатъчна.

Нямахме някаква програма за разглеждане, защото Китай ни беше само за да преминем от там на път за Северен Пакистан. Походихме доста и като едни видни туристи се отбихме в един МОЛ да се охладим на климатиците, че си стана вече горещо. Беше „малък” МОЛ – само на 6 етажа с всякакви „оригинални” марки стоки, за които човек може да се сети. Цените бяха като в България и някои и по-високи. Стана обяд и решихме, че трябва да отидем на фризьор. И отидохме. Обаче тук стана нещо сложно. Девойката не говори нищо друго освен китайски, а пък ние точно в тези часове в училище сме отсъствали. Ама нищо не разбирахме от това, което ни говореха.  Все пак се престраших и почнахме нещо да обясняваме, при което жената разбра какво искам. Ама само така си мислих, защото вместо машинката хвана сапуна.

И се започна един масаж, който добре ми подейства и въобще не се противях. След като приключи, остана много учудена, когато намерих една машинка и с невероятни жестове успях да и покажа, че искам да ми махне от косата. Явно за да си го върне, с малкото коса, която по принцип имам по главата, успя да ме направи с квадратна прическа, много модерна при мъжете тук. Все пак беше нещо. След това беше ред на Мони, но вече процедурата беше ясна кое след кое следва.

След този масаж се прибрахме в хотела да починем. В 16.00 часа се срещнахме отново с Юсуф и Тахир от фирмата ни, пихме кафе, разпитвахме за тук и вечерта пак се прибрахме да спим. Просто беше почивен ден. Утре продължаваме по Karakoram Highway – нещо толкова дългоочаквано.

 

18.07.2012

47-ми ден. Около 08.00 часа напуснахме хотела развълнувани от предстоящия ден. Днес трябваше да започнем да караме по Karakoram Highway, нещо, заради което тръгнахме по този маршрут. Преди да излезем от Кашгар отидохме да заредим бензин. На една бензиностанция ни отказаха. Странно. На следващата ни накараха да спрем моторите по-далеч и започнаха да пълнят от колонката бензин в лейка, носят и ние наливаме. Пак странно, защото всички бензиностанции са много добре уредени, с много колонки и всичко изглежда модерно.

После Юсуф ни каза, че това се правело, защото при моторите се страхували да не излезе  гориво извън резервоара, да се запали и да взриви бензиностанцията. Умрях от смях и бях готов да им покажа как ако излея малко бензин на асфалта и хвърля цигара няма да се запали, но пък като видях каква им беше реакцията след като излезе гориво от резервоара ми, се отказах от експеримента. Всички се разбягаха, все едно ще гърми. След тази забавна случка излязохме от града. Сутринта беше слънчево и топло, но веднага щом започнахме да се изкачваме в планината се появиха облаци. Влизането в Китай с нашите мотори, освен всичко друго, води и до много и неприятни ограничения. Нямаме право да се движим без водача и по тази причина трябва да караме плътно зад тях. Още с преминаването на границата, фирмата, която се наема носи пълна отговорност за туриста, в случая за нас, дори и при евентуално ПТП или какъвто и друг проблем, който ние сътворим. И по тази причина освен, че сме плътно зад тях сме и със супер бързата скорост от 70км/час извън населените места. Не можем примерно да си харесаме едно място, да кривнем от пътя или да избързаме и да се изчакаме някъде и малко се чувствахме като затворници с конвой. Минахме през доста малки села, спирахме за по цигара и пак продължавахме да караме след нашите водачи. Пълно е с камери, но полиция нямаше много. С влизането в планината се озовахме отново сред страхотни гледки. Започна да става отново красиво, а пътят беше перфектен асфалт, широк и с хубави завои.

Само ако можеше да вдигнем скоростта малко. Това много ме мъчеше и по едно време не издържах и изпреварих всички. Карах като луд напред, защото не знаех колко ще продължи това удоволствие. Харесах си едно място и спрях да изчакам останалите.

Водачите ни обяснили на Мони, че това, което правя е опасно и можем да имаме проблем с полицията ако ни хване. Остана да ги послушам и пак продължихме с мравешкото темпо. В този ден установих, че не много удачно да се влезе в Китай със собствено МПС с тези хиляди ограничения, но пък нямаше друг начин да си направим маршрута. Продължавахме да се изкачваме почти през целия ден. С навлизането по-навътре по Каракорум започнахме да спираме и по-често за да правим снимки въпреки облачното време или пък просто да погледаме върховете и планините около нас. На места започна все по-често да се показва и слънцето.  Минахме покрай малко езеро с много странни бели дюни по брега. Естествено и там спряхме.

След това продължихме и се учудих като видях на тези височини и камили.

Около обяд вече стигнахме до голямото езеро Каракул.  Тук вече нямаше как да не останем поне час да се полюбуваме на гледката. Невероятно чиста вода и от всички страни е заобиколено от заснежени върхове с падащи ледници от тях.

Красота. Тук местните са направили и доста юрти, в които може да се спи и предлагат и храна. Но нашия план беше друг. След като постояхме един час трябваше да си тръгваме. Хубавото беше, че по-късно пак ще се върнем тук и ще може още веднъж да си постоим на брега. До езерото се намират и върховете Muztagh Ata (7,546 m) и Kongur Tagh (7,649 m).

Muztagh Ata

След езерото продължихме да се изкачваме. Така стигнахме и най-високата си точка за днес от 4050 метра надморска височина.

След нея започнахме да се спускаме надолу към град Taxkorgan, където трябваше да спим и утре да минем тук митницата. Около 15.00 часа стигнахме града. Настанихме се в хотел за да избегнем дъждовете. Отначало беше доста топло въпреки, че града е над 3000 метра надморска височина. След обяд валя и вечерта пак валя. На тези височини доста бързо се променя времето. Направихме едно кръгче из града да заредим с бензин, да потърсим цигари и пак се върнахме в хотела. Градчето е малко, но много подредено и чисто. Навсякъде по пътя ми направи впечатление, че се използват слънчеви батерии, а дори видяхме и полицейски коли на ток. Това беше днешния ден. Първи в Каракорум и нямахме търпение да видим следващите.

 

19.07.2012

48-ми ден. Днес станахме рано и в 08.00 часа се бяхме наредили пред митницата в града. Вечерта валя дъжд и сега сутринта върховете бяха покрити с нов сняг.

Около 08.30 часа започнаха работа. Тук въпреки, че цари пълен военен ред, формалностите са много. За наш късмет ни изпратиха да минем митницата, там където проверяват камионите. Провериха ни само номерата на рамите и това беше всичко. Не се наложи отново да сваляме багажа и да минаваме скенер, както е изискването. После имиграционната служба с поредните бланки, печати и си мислихме, че вече можем да излитаме. Трябваше ни само разрешителното за до караме сами следващите 120 километра до границата. И тук за наша изненада се оказа, че това разрешително е общо за нас и за един автобус с хора, пътуващи за Пакистан. Трябваше да караме след автобуса. Един от войниците ни взе паспортите, качи се в автобуса и ни каза, че ще се видим на последното КПП до границата. Сега вече можехме да тръгнем и можехме да караме сами. Времето беше облачно и точно когато потеглихме заваля. Отначало слабо, после се засили. С изкачването ни нагоре към прохода ставаше все по-студено и по-студено. Карането се превърна в някакъв кошмар. След първите 50 километра вече не си усещахме ръцете. Край пътя видяхме голяма дървена постройка, която се оказа тоалетна. Скрихме се за малко вътре от вятъра за да се постоплим.

И пак продължихме и пак същия студ. С наближаването на прохода дъжда се превърна в силен сняг. Не знам колко беше температурата, но сигурно под нулата. Стигнахме и последното КПП, премръзнали и със сняг върху каските. Тук се смилиха над нас и ни пуснаха да влезем вътре в казармата докато дойде автобуса с паспортите. Постоплихме се малко на парното. Това е и най-високото КПП в света. Около 7 километра след него е и най-високата точка на прохода Khunjerab /4723м/. Снегът продължаваше да вали. До тук свърши и асфалта и по приказките на хората, които срещнахме ни очакваше ужасен черен път. Каквото и да ни очакваше ние стояхме вече пред Пакистан и нямахме търпение да влезем. От Китай не можахме да видим много с тези хиляди ограничения а и на връщане не се надявах на нещо друго. Дано поне има слънце по пътя за да разгледаме всичко по обратния маршрут, което сега беше скрито в облаците. Не мога да напиша нищо за Китай, тъй като бяхме в една съвсем малка част от него за съвсем кратко време. А със сигурност има ужасно много и интересни места за разглеждане, но първо е огромен и второ удачния вариант е или с нает от тук мотор или просто на екскурзия.