Азия - цялата история - Киргизстан

08.07.2012

37-ми ден. Мързелив ден в Ош. Тук трябваше да чакам да пристигне новия радиатор за мотора. Може би нямаше да го сменя, тъй като до момента всичко си работеше перфектно. Разходихме се с Одед до пазара, до един от градските паркове и нищо особено. Хората се разхождат, спокойно, няма движение както при нас в неделен ден. По обяд стана горещо и се прибрахме. Започнах да попълвам блога, да качвам снимки в интернет и това беше всичко за деня. Нищо интересно, просто пълна почивка.

09.07.2012

38-ми ден. Днес изпратихме Одед, който тръгна нагоре към Бишкек и така се разделихме с него. Беше малко тъжно, защото някак много свикнахме с него, с невероятното му чувство за хумор и беше много приятно да караме заедно. Но нямаше как. Той продължаваше нагоре към Казахстан, след това Русия и Монголия, а ние в съвсем друга посока. След това хванахме едно такси и тръгнахме да търсим офиса на DHL. Намерихме адреса, но се оказа, че в страницата на фирмата не е актуален, защото тук от 4 години няма такъв офис. Доста телефони навъртяхме, но в крайна сметка намерихме друг шофьор, който успя да обясни къде се намира и тръгнахме към него. Намерихме го. Влязох, питах и радиатор нямаше. Утре пак да проверим. Пак се върнахме в хотела, пак интернет и това беше всичко. Страшен мързел почна да ни наляга.

10.07.2012

39-ти ден. Днес отново чакахме радиатора. Вече взе да ми писва. Около 10.00 часа в хотела пристигнаха Мориц и Хайке – двойка германци, които срещнахме в Хорог и ни разказваха за страшния път преди Мургаб, където те бяха катастрофирали. Хайке е изгубила контрола над мотора и е паднала с него при изкачването на прохода от 3 метра. Сега бяха стигнали до тук с един мотор и втори натоварен в джип. Позната работа. С Мориц отидохме да приберем двата мотора от къщата където ги бяха оставили, заедно с джипа. Мотора имаше съвсем дребни щети, без нищо сериозно. Запалих го, тръгна си и се върнахме с двата в хотела. След това си взех моя и отново отидох до офиса на DHL за да взема радиатора. Обаче пак го нямаше. Обадиха се да проверят какво става и казаха, че ще пристигне утре. Ей сега вече умрях, ама няма какво да се прави. Върнах се в хотела, там приказвахме с Мориц и Хайке и за тяхното околосветско пътуване. Вечерта ходихме в някакъв американски ресторант, който беше чиста пицария с най-безвкусната храна, която съм опитвал. И после пак в хотела и пак лежане. Почнах вече да се схващам на едно място.

11.07.2012

40-ти ден. И днес се очертаваше същия скучен ден. Сутринта тръгнахме да поправим дребни неща по моторите. Стойката на GPS-а на мотора на Мони трябваше, да се завари, че се счупи от карането по черно, на Мориц трябваше да се оправи стойката за куфарите. Тръгнахме да търсим майстори, което с питане стана лесно. Около един час правиха част за мотора на Мориц на струг и след това всичко беше готово. Отидохме отново до офиса на DHL и чудо – радиатора беше пристигнал. Взех го и се прибрахме в хотела пак да мързелуваме. Вече се радвам, че утре си тръгваме, защото наистина се схванах от лежане. Ош си беше абсолютно нормален град, без някакви забележителности, имало хубав нощен живот, но ние така и не го опитахме. Единственото развлечение беше градския парк, но все още бяхме млади за да изкарваме там по цял ден. Имахме нужда от почивка, но тази дойде прекалено дълго, дори се уморихме от стоене на едно място.

 

12.07.2012

41-ви ден. Хубав ден. Станахме, закуска, натоварихме багажа и отново бяхме на път. Поехме по пътя М41 в посока Джалал Абат. Карахме смело, беше прохладно, движението беше нормално и ... по едно време движението намаля, след това почти изчезна и като минахме покрай едни деца, които бяха легнали на асфалта вече бях сигурен, че съм объркал посоката. Така на едно запустяло кръстовище питам местен човек за посоката и той с усмивка ни каза, че след 3 километра е Узбекистан и този път за Джалал Абат е затворен. А уж гледах карта. Показаха ни пряк черен път, по който излязохме на А370, който е и основния в тази посока. Там асфалта беше прекрасен, малко заобиколен маршрут, но единствения верен. Стигнахме до гр. Узген. Тъкмо беше започнало да става горещо. След този град нещата коренно се промениха. Започнахме да навлизаме в планината и естествено стана по-интересно и прохладно. След Джалал Абат отново бяхме на М41 и покарахме успоредно на границата с Узбекистан за да стигнем до река Нарин. От там нагоре към Бишкек започна и невероятното ни преживяване. И тук планините бяха много красиви и за разлика от Памир – зелени. Надморските височини не бяха големи. Няколко пъти спирахме покрай реката за да се насладим на гледките и после пак продължавахме.

С тези по-леки мотори можехме и лесно да стигнем точно до водата, както се казва да пипнем и да видим защо е толкова синя. Пипнахме, ама за цвета така и не разбрахме.

Вече стана и прохладно, асфалта беше чисто нов и карането се превърна в голямо удоволствие.

Около 17.00 часа стигнахме до езерото Токтогул и градът със същото име. Малък град, но за сметка на това имаше поне 10 бензиностанции. Спряхме на един мотел, който на фона на всичко ни учуди с чистотата, хубавата кухня и невероятната цена от 10 долара на човек. Там и останахме да спим. Стояхме доста до късно на прохладното време да си говорим и така приключи този прекрасен ден. За пътя от Ош до Бишкек се плаща и такса 5 щатски долара. Киргизстан започна все повече да ни харесва. Бензина А93 беше доста хубав, зелено в планината и въобще приятна атмосфера. Беше хубаво, че отново пътувахме.

 

13.07.2012

42-ри ден. Днес станахме рано, защото искахме бързо да стигнем Бишкек за да потърсим гуми за моторите. Предните ни и на двамата вече бяха почти без грайфер. Потеглихме около 07.00 часа. Ранен час за това място. Веднага след града започнахме да се изкачваме отново в планината. Пътят стана още по-живописен, с още по-хубави завои и още по-хубав асфалт. Изкачихме се над 3000 метра надморска височина и тук си стана наистина студено. Наложи се да спираме за да се облечем малко. Слънцето се беше показало, но все още не можеше да ни сгрее. Въпреки всичко, горе се откриха невероятни гледки. Спряхме, свалихме каските за да усетим забравеният аромат на боровата гора. Тук на доста места се бяха разположили местни хора, живеещи в юрти, които отглеждат главно коне. Въпреки, че бързахме нямаше как да не спрем за да погледаме и тези места.

Изведнъж и на двамата ужасно започна да ни прилича всичко на Алпите в Швейцария. Слязохме малко по-ниско по пътя за да започнем отново да се изкачваме. Започнаха и доста стръмни и остри завои, което все повече ни заприлича точно на проходите в Алпите. Беше красиво, слънцето започна вече да ни стопля и удоволствието от карането се увеличаваше.

В този ден Киргизстан вече окончателно ни спечели на своя страна. Карането по този хубав асфалт ни дойде в точния момент да си починем малко от черните пътища и дупките до тук. По пътя започнахме и да се разминаваме с местни мотористи и за малко човек може да забрави, че се намира в Азия. Единственото, което ни напомняше за това бяха шофьорите. Ужасни са. Карането в насрещното, изпреварването в завои без видимост е нещо толкова нормално, че вероятно тук така ги учат на шофьорските курсове. Трябва доста да се внимава. И още малко от спирките по пътя.

Така около 13.00 часа стигнахме до Бишкек. Имахме предварително координатите на местно момче Дима, който продава мото аксесоари. Намерихме мястото и Дима на един огромен базар за авто части, гуми и всякакви други неща. За съжаление обаче нямаше подходящи гуми. Единствените с нашите размери бяха за мотокрос. Дима е председател на местния мото клуб Totenkopf  /totenkopf-mg.ru/. Беше много хубава срещата ни с Дима. Той е невероятно услужлив и през цялото време се опитваше да ни помогне с всичко, от което имаме нужда. Обади се в Казахстан и там ни уреди като се връщаме от Китай и Пакистан да сменим гумите с хубави, като на същото място можем и да обслужим моторите и да нощуваме. Не ни оставаше нищо друго, освен да продължим да караме със същите си гуми. Дима ни каза, че в Бишкек можем да си оставим моторите да стоят колкото трябва, като за това се плаща около 100 евро на година. Така правят много хора, тъй като тук в Киргизстан никой не записва с какво превозно средство си влязъл и кога ще излезе. След приятната среща с Дима намерихме хотел и ни остана само да разпуснем и да мързелуваме. Разходихме се малко из Бишкек, но тук си е нормален голям град. След красивите планини, през които минахме до тук, някак не ни се стоеше в големи градове.

 

14.07.2012

43-ти ден. Тръгнахме към голямото езеро Issyk-Kul. То е второто в света по големина солено езеро след Каспийско море. Тръгнахме около 09.00 часа и вече беше започнало да става топло. Излязохме от Бишкек и започнахме да караме по един нов път, но и много прав и скучен. Само десетките полицейски постове с радар ни разсейваха. Така след около 50 километра срещнахме Одед, който се връщаше от езерото и отиваше към Алмати. Хубава среща. Спряхме да си поговорим за 15 минути и продължихме. Скоро сигурно нямаше да го срещнем, тъй като той продължи към Монголия. И пак бяхме по правия и скучен път. Нищо интересно докато не стигнахме до езерото. Огромно е. От начало имах чувство, че съм стигнал някое море. Решихме да нощуваме в град Чолпон Ата, тъй като Одед ни каза, че там има много квартири и хотели. Карахме покрай брега на езерото и имах чувство наистина, че съм на почивка на Черно море. Много хора във всяко село и град, през които минавахме стояха на пътя с табели за квартири под наем. Беше пълно и със сергии с всякакви пояси, топки, дюшеци и други надуваеми неща. В 14.00 часа стигнахме и Чолпон Ата. Много туристическо място. Бързо намерихме хотел, тъй като тук са ужасно много, а и се строят още и още. Настанихме се и отидохме на плажа. А плажа пълен с народ, джетове, лодки, водни колела, парашути и всичко каквото има в един голям курорт. И много хора.

Тук вече окончателно взехме решение да не го обикаляме, а да спрем до тук и утре да си продължим пътя към Нарин. Нещо не ни привличаше все още този тип туризъм. Пихме по бира и ние като останалите на плажа и се прибрахме в хотела. Така мина и този ден. Не беше нещо особено, освен че вече карахме с бензин А96 и моторите летяха.

 

15.07.2012

44-ти ден. Хубава дата, защото Виктория има рожден ден, а аз като един верен съпруг за пореден път съм някъде далеч. Днес поехме в посока Китай. Върнахме се малко покрай езерото и продължихме за гр.Нарин. Там бяхме планували да нощуваме. Не знам защо но по пътищата в тази част на Киргизстан е пълно с полиция и то главно тукашното КАТ. Спряха ни в един град само заради навлизане в насрещната лента, както между другото всички карат, но явно за чужденци е забранено или пък е по-доходно. След езерото по пътя за Нарин отново започнахме да навлизаме в планината и гледките станаха по-хубави. С изкачването на малък проход, около 3200 метра надморска височина, се появиха и облаци. Искахме да отидем до езерото Сонг Кул, но за съжаление когато стигнахме разклона беше валял силен дъжд, а небето беше черно.

Нямаше как да стигнем, тъй като пътя е много лош и сега с тази вода е още по-трудно. До тук карахме по много лош асфалт с дупки и на повечето места липсваше, а вместо това ставаше черен, което беше и по-добрия вариант. Решихме да продължим. Малко след това ни заваля и дъжд. Сега цялата прах по нас се превърна в кал. Не беше силен дъжд, но неприятен за каране.

След това се показа и слънцето и всичко стана по-цветно.

Около 15.00 часа стигнахме Нарин. Средно голям град, добре изглеждащ, но нямаше нищо общо с тези, в които бяхме до тук. Едно момче ни помогна да намерим хубава къща за гости и останахме да спим в нея. Утре ни предстоеше доста по труден път по думите на местните, но пък влизахме в Китай. Така мина и този ден. Само каране сред хубавата природа на Киргизстан.

 

16.07.2012

45-ти ден. Днес станахме рано, защото имахме 180 километра до границата с Китай, на която трябваше да бъдем в 13.00 часа, а местните хора ни казаха, че пътят е много лош. В 07.30 часа вече бяхме потеглили. Пътят беше черен. На места се асфалтираше и едната лента беше готова. Въпреки, че беше насрещната ние карахме по нея без никакви притеснения. След около 90 километра асфалта свърши и започна изцяло черен път. Изненадата ни беше, че не беше лош и можехме да държим доста висока скорост от порядъка на 80-90км/час дори и с тези изтрити гуми.

Спирахме за малки почивки и в 10.30 часа бяхме на КПП-то на Киргизстан. Времето беше слънчево, но на височина над 3000 метра си беше прохладно и приятно за каране. Пътят беше доста натоварен главно от камиони и от толкова много прах побеляхме целите. На КПП-то имаше огромна колона камиони, която ние прередихме. Излизането от Киргизстан беше също толкова бързо и приятно както влизането. Печат в паспорта, въпроси дали имаме ядрено оръжие и други такива за да се посмеем малко и бяхме готови. Въобще киргизите са доста приятни и усмихнати хора и много се радват, когато разберат, че можем да си говорим на руски. Тогава винаги започват дългите разговори за България, за Киргизстан и каквото се сетят още да питат. За влизането в Китай с наши мотори знаехме, че е трудно. Още половин година по-рано започнахме да търсим фирми, за да уредят това. Мони се спря на няколко и започна кореспонденцията, която продължи и сега два дни преди да стигнем до тук. Имахме покана изпратена от една от фирмите, на която се спряхме и така от София си изкарахме двукратна виза. По принцип визите с Китай бяха безплатни, но от април месец 2012г. България е въвела такса за издаване на български визи на китайците и съответно те веднага въвеждат същите и за нас. Останалото като документи знаехме, че е уредено и ще ни чака човек на границата, но дали ще е така все още не знаехме. След КПП-то на Киргизстан минахме още 6 километра до първият пост на Китай. Тук ни чакаше наистина човека от фирмата. Казва се Юсуф. Беше подранил с два часа за срещата, което ни учуди. Веднага ни направи впечатление, че бързо извади някакъв документ, показа го на войника, провериха ни паспортите за визи и бяхме готови. След още 5 километра последва втори пост, на който по принцип проверяват багажа и паспортите отново. Тук Юсуф също бързо уговори всички и минахме без проверките. След това трябваше да караме 105 километра докато стигнем митницата. Странно ни прозвуча, но явно е така. Бяхме все още високо в планината, а прохода тук беше 3500 метра. Тези 105 километра са зона контролирана само от военните. Тук няма ограничения за скорост, но никой не кара бързо. Не може да се спира за да се снима или за по-дълго време, освен за тоалетна някъде край пътя. Няма и населени места. Тръгнахме да минаваме тези километри. Тук гледките станаха много красиви с доста цветни планини около нас. Ето малко снимки на интересните червени скали от "шпионската" камера.

След около 50 километра небето стана черно и заваля дъжд. Ама силен дъжд, в какъвто само два пъти преди това ми се е случвало да карам мотор. Имах чувството, че някой върви пред мен и хвърля вода с кофи. Стигнахме и митницата на Китай. Аз бях мокър до кости, а на Мони екипа успя да удържи на водата. Тук отново Юсуф действа много бързо. Извади още някакви документи, като мина през три гишета и вече влязохме за проверка. Преди това ни напръскаха и целите мотори и чантите за дезинфекция. Ама истинска проверка. Първо с паспортите в имиграционната служба за регистрация. После целия багаж се прекарва през скенер, все едно сме на летище. След това ако искат почват ръчна проверка, като много им беше интересно една туба в багажа ми – термоустойчивия силикон. Обясних какво е това, помирисаха го двама души и ми го върнаха. Моторите ни бяха някъде отвън и чакаха за проверка. Успешно преминахме и тук. Следваше сверка на рамите и си мислихме, че всичко е свършило. Обаче не беше. Проблема се яви в GPS-ите. В Китай е забранено ползването на GPS. Ама ние сме туристи и няма как без тях. Тук отново Юсуф уреди нещата. Как точно не знам, но минахме и това. И тъкмо когато реших, че ще влезем в Китай видях, че стойката ми на SPOT-а е празна. Мони ми каза, че е видял някакъв митничар да го сваля. Изпратих Юсуф да го вземе и след малко ми го върна. Сигурно се е объркал този митничар, че мога и да не забележа. Малко неприятно ми стана, защото до тук всички бяха доста любезни с нас и това ми направи лошо впечатление. Натоварихме си багажа отново, вече беше спряло да вали и след последната проверка на паспортите от последния войник на бариерата вече бяхме и официално в Китай. В Китай с нашите си мотори. Нещо, което до последно не вярвах, че ще се случи, но ето че вече беше факт. Вече нищо не можеше да ни спре да караме по Каракорум и да влезем в Пакистан. Според наредбите за влизане в Китай с чуждо МПС трябваше само да караме зад микробуса с нашия водач Юсуф. Какви точно документи са ни извадили от фирмата не знам, а и не ме интересуваше много, защото така или иначе сам човек не може да си ги извади и да влезе в страната. Просто е забранено. Трябва задължително да се наеме фирма, която да осигури водач за целия маршрут. Предварително дори се записват датите на влизане и излизане от страната и е трудно да се променят. След като минахме митницата се отправихме към Кашгар. За тукашните разбирания малък град с едва 600 000 население. Градът беше на около 50 километра след митницата, но вече не валеше и дори почна да се стопля. Мони беше за втори път в Китай, но на мен ми беше за първи. Още в началото се усети, че е доста по-населено. Шофирането тук е ужасно. Пълно е със скутери летящи във всевъзможни посоки, а освен тях колите си правят каквито си искат маневри. Пълна лудница, но на никой не му пречеше. Ние бяхме плътно зад микробуса на Юсуф и ни беше лесно. Явно всяка държава си има собствен хаос в движението, който прави впечатление само на чужденците. Кашгар за нас си е огромен град. Юсуф ни беше уредил хотел още на митницата и сега оставаше само да стигнем до него и да свалим мокрите дрехи. После ходихме да пием и първото си кафе еспресо откакто тръгнахме на път. Заведоха ни в доста известното за всички пътуващи от тук John''s cafe. Тук побъбрихме около час и се върнахме в хотела. Так приключи и този вълнуващ за нас ден. В Киргизстан останаха много интересни места за разглеждане, но и тях следващия път. Хубаво е за каране в тази държава, любопитно за разглеждане, доста по-цивилизовано от останалите и много зелено навсякъде. Планините, макар и не толкова високи като тези в Памир, не отстъпват по красота. Общо взето в едно такова пътуване, човек изпуска много интересни места, но няма как във всяка държава да останем за цял месец. И тук при многобройните ни спирки за почивка говорихме навсякъде с местни хора, които ни разказаха за интересни места и ни обясняваха как да стигнем до тях. Някои видяхме, повечето пропуснахме, но за другия път ще сме подготвени.