Азия - цялата история - Таджикистан

30.06.2012

29-ти ден. Станахме рано и тръгнахме към Душанбе. Одед ни беше казал, че ни очаква невероятен ден, но ни спести подробностите за да било по-хубаво приключението, което ни очакваше. Първите около 80 километра бяха невероятно хубав асфалт. Природата вече се смени рязко, защото започнахме да се изкачваме в първата си планина в Таджикистан в Зеравшанския хребет. След тези километри спряхме на крайпътно кафе, тъй като там пътя се разделяше – наляво хубавия асфалт, а в дясно черен път.

Поговорихме си в кафето със собственика и след това ни каза, че асфалта свършва тук, а за Душанбе е по черния път. Китайците строят много хубав път тук, но все още не е готов. И тръгнахме в дясно, като знаехме, че ще е така за около 40 километра. По този път се изкачвахме в планината. Не беше лош, имаше много дупки и целия на коловози, но държахме прилично темпо въпреки многото коли, джипове и камиони и адския прах. Тук в Таджикистан другото, което не очаквах беше, че шофьорите щом ни видеха в огледалата си винаги отбиваха в страни и ни пускаха да ги изпреварим. Учудих се каква култура спазват. Дори и когато две коли се изпреварват си правят място. Така по този път стигнахме на 3350 метра надморска височина. Това беше и най-високата точка на този проход.

Спряхме да починем и продължихме да спускаме. Вече целите бяхме покрити с прах, но се наслаждавахме на гледките около нас и на карането по този път. В крайна сметка тук точно заради удоволствието да караме по такива пътища бяхме тръгнали с такива „малки” мотори. А то удоволствието беше голямо. Все пак нямаше пустини, а хубав въздух, чист не казвам заради големия прах, планина, зеленина, все неща, които създават едно особено добро настроение, докато се кара мотор.

Така след 40 километра отново стъпихме на асфалт. Чисто нов, построен пак от китайците. Прохода продължи с невероятни завои и се чувствах все едно карам в Алпите. Малка почивка за обяд и пак продължихме. Беше удоволствие да се кара и не беше много горещо както предните дни.

Стигнахме на около 60 километра преди Душанбе. Тук беше и следващото ни предизвикателство – тунелът Анзоп. Дълъг е около 6 километра по думите на местните, но това бяха най-ужасните 6 километра, по които съм карал мотор. Тунелът е без никаква светлина, с огромни дупки на места около метър и навсякъде пълно с вода, която се стича по стените от планината. На всичко отгоре преди е бил с бетонна настилка, от която в момента са останали да стърчат само арматурите и водата е смесена с цимент. И не на последно място ужасния трафик вътре – главно камиони и коли, които си карат както искат за да избегнат дупките и нямат друга алтернатива за път до Душанбе. Сега китайците са построили нов път и нов тунел за столицата, който в момента би трябвало да е официално отворен и няма да се минава през този ад. По съвет на хората тук тръгнахме след един камион за да ни показва пътя. Мони го изпревари и по-късно ми каза че е влязъл в дупка, в която водата е била над коленете му. Аз останах зад камиона и така карах през целия тунел. Така според мен е най-лесния начин, тъй като се вижда къде и колко са дълбоки дупките и успях да не вляза в нито една. Все пак тук за мотор е малко по-лесно. Излязохме от другата страна на тунела целите в цимент и вода. Сега вече радиатора нямаше как да протече, защото е бетониран.

Починахме малко и продължихме към Душанбе. Одед ни пусна координати на мястото, на което ни чакаше и така след 30 километра бяхме при него.

Хубаво крайпътно кафе със сянка, вода, фанта и отново усмихнати таджики. Тук в Таджикистан хората не знам дали са по-богати от тези в Узбекистан или Туркменистан, но със сигурност са много усмихнати и не видях нито един нещо да се мръщи. И винаги те заговарят, предлагат ти чай, вода, диня и каквото друго имат – дори и водка. Починахме малко да си разправяме как Одед е минал този тунел по тъмно и след това продължихме към Душанбе. Там се настанихме в къща за гости, изкъпахме се и отидохме да измием моторите.

След това направихме две обиколки на Душанбе колкото да станем интересни на хората и паркирахме в до градския парк за да вечеряме.

Тук и храната е много по-хубава, особено със шашлиците от говеждо месо, които правят навсякъде. Душанбе е много симпатичен град. Няма някакви забележителности, но атмосферата е много приятна и е хубаво място за почивка. По тъмно се прибрахме в къщата ни, а там вече други двама германци – мъж и жена вече бяха паркирали моторите. Те се връщаха от Памир, та последваха едни истории за пътя, за Памир, за моторите. Така мина вечерта и с нея и този прекрасен ден, пълен с приключения.

 

01.07.2012

30-ти ден. Днес не бързахме. Посоката ни беше Калайкум, но решихме да минем по друг маршрут  до там и за това тръгнахме към Kulyab. Слизахме към границата с Афганистан. Отначало пътят се качваше в планината. Караше се нормално защото имаше хубави завои, асфалт и само на места нямаше настилка, но на малки участъци.

Спирахме за малки почивки. Първо в едно село.

После до езеро, където продаваха някаква пържена риба. Хапнахме. Беше вкусна, но мястото на което я правят е толкова мръсно, че се учудих как след това оживяхме. Но пък си заслужаваше.

Колкото повече доближавахме Афганистан, толкова по-горещо ставаше. Прохладната планина остана далеч зад нас и последва едно горещо каране, което завърше в 14.00 часа на 40 градуса в Kulyab. Там Одед си смени гумите и отидохме в града в един от двата налични хотела. Стар хотел от руско време, но друг нямаше. И като „бонус” нямаше вода. Някакъв ремонт се правил и дойде чак в 22.00 часа. Разходихме се малко из пазара, пихме по бира и общо взето стояхме в хотела в очакване на водата. Градът беше доста мръсен, а и нямаше нищо особено тук за да се разходим да разгледаме. Поне в един ресторант имаше бира, че иначе щяхме да пием само по една студена вода. Утре ни очакваше Калайкум, като първите около 40 километра ни казаха, че е лош черен път при изкачването в планината и после ставал хубав асфалт – китайски. Вече нямахме търпение да се доближим и да тръгнем през Памир – високо и прохладно. Жегите ми дойдоха вече в повече, а днешния ден ми напомни пак за пустините през лятото.

 

02.07.2012

31-ви ден. Днес станахме рано, тъй като ни очакваше черен път и трябваше да стигнем до Калайкум. Първите 30 километра бяха асфалт, не нов, с дупки и доста движение. След това започна черния път. Вече обаче бяхме точно срещу течението на река Пандж, на която от другата страна беше Афганистан. Гледката се смени тотално в сравнение с вчера.

Вече бях щастлив, че избрахме този маршрут. През целия ден карахме по добър черен път и от двете ни страни постоянно бяха огромни скалисти планини, на които по върховете все още имаше сняг. Беше невероятно красиво. А от другата страна на реката беше Афганистан.

Високи планини, ние в подножието и до нас бурната река. Трудно е да се опише тази красота или да се покаже със снимки. Това трябва лично да се усети тук на място. Обграден с тези планини човек тук се чувства доста нищожен. Спирахме на доста места за почивка просто да се насладим на гледките или да си побъбрим с местните, в многото чайни по маршрута.

На много места водата стичаща се от планината се вливаше в реката и се налагаше да пресичаме потоците и така вече напълно се бяхме омазали с прах нагоре и кал надолу. Но бяхме щастливи. Беше прекрасен ден. Изминахме 180 километра за 5 часа, което ме учуди, че толкова бързо се справихме. Около 14.00 часа бяхме в Калайкум. Тук нещо не намерихме хотел и се върнахме в първото село до града, което е на около 500 метра и там се настанихме в къща за гости. Хубава селска къща. Взехме по един душ с маркуча в градината и някак веднага след това заспахме.

Събудихме се около 19.00 часа отидохме да си пазарим от магазина и се върнахме в къщата да вечеряме на терасата, от която имаше прекрасна гледка към огряната от луната планина пред нас. Побъбрихме си около два часа и пак се върнахме в леглата. Къщата и собственика бяха едно от най-добрите ни попадения за нощувка до тук. Човека беше много гостоприемен и гледаше всякак да ни угоди, макар че ние нямахме нужда от нищо. Освен от хляб, който тук в магазините не се продава, а само от частници може да се намери. За това трябва на улицата да се пита някой и веднага носят хубав домашен хляб. Така завърши и този прекрасен ден.

 

03.07.2012

32-ри ден. Днес решихме да не бързаме. Собственика на къщата ни направи прекрасна закуска с омлет и кренвирши и нямаше как да я пропуснем. Тръгнахме около 08.30 часа. Отново черен път, но по-хубав от вчерашния и отново прекрасните гледки с планините от двете ни страни и бурната река.

Очакваха ни 240 километра до Хорог, но въпреки това спирахме доста често просто да поседим и да се насладим на местата, на които се намирахме. Тук определено планините от страната на Афганистан повече ни впечатляваха. Много високи, със странни форми, със сняг по върховете и много зеленина в подножието. Странно беше, че пътя е само покрай скали, а във всяко село, през което минавахме, беше много зелено като в оазис. Навсякъде личеше, че хората са се постарали да засадят дървета и да стане по-приятно място.

Отново минахме през места, на които водата от ледниците по върховете тече през пътя за да се влее в реката и трябваше да минаваме през тях. Но като цяло се наслаждавахме на карането по тези места.

Така около 16.00 часа стигнахме в Хорог. Не много голям град, но не беше и толкова спокойно както в населените места до тук. Имаше си движение, хора по улиците и въобще нормалните неща за един малък град. Намерихме трудно хотел, защото всички бяха заети. Но все пак намерихме един, в който собственика се държеше все едно без пари ни е пуснал вътре. Не беше хубаво място, но друго нямаше. Хорог е хубав малък град, с градски парк, магазини за всякакви неща, добре устроен и е общо взето сборна точка за пътуващите през Памир, тъй като от тук тръгват двата отделни пътя – основния и този, който бяхме избрали ние през Горно-Бадахшанската автономна област. На фона на всичко това някак ми беше трудно да проумея, че една седмица след като си тръгнахме от тук е станал въоръжен конфликт, прераснал в малка война продължила над 20 дни и отнела около 30 човешки живота, по официални данни. Странни неща се случват на места, на които никой и не предполага. Настанихме се все пак в този хотел, вечеряхме покрай бурната река и се прибрахме да спим. И днес беше прекрасен ден изпълнен с много красива природа.

 

04.07.2012

33-ти ден. Днес не бързахме. Вчера при пристигането ни в Хорог се опитах да сменя предните накладки, но трябваше да отвия спирачния апарат, заради една гума, която беше почти паднала и не можах по никакъв начин с наличните инструменти. Явно трябваха по-сериозни.  Натоварихме моторите с багажа и тръгнахме да търсим сервиз. В сервиза ми развиха болтовете. Извадих пакета с чисто нови предни накладки поръчани от БМВ. И тук неприятната изненада. Вътре в пакета две еднакви накладки, вместо две огледални. Тук отчитам и моята грешка, че не проверих какво има в пакета преди да тръгна, ама викам си поръчани са нови, трябва всичко да е наред. Добре, че апарата е Брембо, както на КТМ-а и Мони спаси положението за пореден път като ми даде неговите резервни предни накладки. Монтирахме ги, проработи всичко и бяхме готови за път. Помотахме се още малко из Хорог да търсим цигари и Одед да изтегли пари от банкомат и около 11.00 часа потеглихме. Посоката ни за днес бяха изворите с лечебна гореща вода. До там бяха едва 40 километра с малко отклонение от около 6 километра от основния път. Пътят вече ни беше познат – стар разбит асфалт с дупки и без всякаква настилка.

Спряхме на входа на Горно-Бадахшанската автономна област, където ни провериха отново документите, записаха ни в тетрадката си и вече официално влязохме в това уникално място. Пътят от тук е наистина красив и за предпочитане пред основния. Горно-Бадахшанската автономна област е създадена през 1925г. и е доста слабо развит район, но пък тук се намират върховете Независимост /връх Ленин/ 7134м., връх Исмаил Самани /старото име е Комунизам/, който е 7495м. И е най-високия тук и връх Корнижевски висок 7105м. Като административен център е град Хорог. Тук е интересно, че освен руски се говорят още 8 различни диалекта на памирския език като шугнано-рушански, вахански, ишкашимски, сариколи, бартанги,  куфи, язгулемски и орошански. Тук се изповядва шиитската религия и по-точно исмаилското направление, които са последователи на учението на Ага хан. По тази причина тук важна роля в развитието на областта оказва фондацията „Ага хан”, която е доста голяма. В 12.30 часа стигнахме изворите. Приятно място, наподобяващо Памук кале в Турция, но в доста по-малък мащаб.

Бяхме решили да останем тук да спим, тъй като от Самарканд не бяхме спирали за по-дълго и умората се натрупваше и вече се отразяваше. А това място беше идеално за мързелуване - тихо, спокойно, в планината и само реката се чува. Настанихме се в един хотел, обядвахме пихме бири и спахме, ама много. Мони и Одед се възползваха от масажа в рехабилитационния център, а аз останах просто да си мързелувам.

 

05.07.2012

34-ти ден. След прекрасния ден почивка беше време да покараме малко. Тръгнахме около 08.30 часа. Отново пред нас се откриха прекрасни гледки с високите върхове от двете ни страни. Пътят беше хубав, като в по-голямата си част е асфалт, макар и стар. Беше прохладно и приятно за каране.

Около 10.30 часа стигнахме Ishkashim. Хубаво място, на което направихме по-дълга почивка.Успяхме и да заредим бензин и то дори А92. Видяхме, че в GPS-а имаме точка в някакво село за нощувка и решихме да продължим да караме. И продължихме пак в прекрасната природа тук. Памир наистина е вълшебно място с едни от най-приятните хора, които съм срещал. Винаги усмихнати, на всяко място ни обясняваха какво можем да видим, което не е много известно за туристите и много гостоприемни. Минахме покрай интересни глетчери от страната на Афганистан.

Около 13.30 часа стигнахме до село Ямг и бяхме изминали за деня 140 километра. Не искахме да минаваме бързо долината, затова се движихме с по-бавно темпо. Селото се оказа прекрасно място в подножието на връх Карл Маркс /6723м./. Намерихме къщата, в която можехме да нощуваме и тук отново приятна изненада. Къщата не беше нещо особено, но с много приятна атмосфера, обзаведена в традиционен таджикски стил. Собственика беше много приятен и гостоприемен човек, който дълги години е бил преподавател по руски в местното училище. Направи ни прекрасен обяд и ни разказа интересни неща за Памир.

В това пътуване разбрах, защо преди години задължително ни караха да учим руски език в училище. До сега си мислих, че никога няма да го ползвам, но тук се оказа нещо доста важно. Още от Узбекистан говорихме навсякъде само на руски и така общуването с местните хора беше много приятно. Тук като разберяха, че знаем руски и можем да си говорим някак ни приемаха като свои хора и се радваха да общуваме. Трудно ще се намери някой в Памир, който знае английски, а ние такъв не видяхме. И благодарение на руския език сега си говорихме с този приятен човек и въобще по пътя научавахме интересни места. Тук отново цялото население са исмаили.  Нямат джамии, а се събират всеки петък в някоя къща за да се молят. От всички езици в Памир в тази област се говори на вахански. Собственика на къщата ни даде пример как се казва хляб на всички различни езици и наистина нямаше нищо общо помежду им. След дългите приказки и обяда заедно със любезния ни домакин се отправихме на разходка из селото. Другото интересно нещо за това място беше музей свързан с исмаилската религия, който е направен от същия човек, който беше собственик на къщата. Тук ни показаха традиционни за тази област и религия музикални инструменти.

Видяхме и астрономически слънчев календар, по който се отчита годишното равноденствие. Обиколихме малко селото, защото наистина се намираше на прекрасно място.

Върнахме се в къщата отново да се отдадем на пълна почивка, каквато мястото предлагаше. Утре продължавахме, като ни предстоеше вече участък с много лош път и изкачване на по-голяма надморска височина.

 

06.07.2012

35-ти ден. Днес тръгнахме около 08.00 часа. След село Ямг пътя продължи да е черен, но до Лангар беше нормално за каране.

В Лангар починахме, преди да започнем изкачването, за което ни бяха предупредили, че е нещо ужасно – тесен път с много остри завои и ситен пясък и прах с камъни. На това място двойка германци – Хайке и Мориц бяха претърпели инцидент. Момичето беше паднало с мотора от три метра височина и за щастие не са продължили по-надолу а са спрели. Срещнахме ги в хотела в Хорог, а Одед се беше запознал с тях още на ферибота в Азербайджан, когато са прекосявали към Туркменистан. Хубавото е, че на момичето и няма нищо сериозно, но мотора не ставаше. Вечерта в къщата в село Ямг се срещнахме с Мориц, който отиде до Лангар да си вземе неговия мотор и се върна при нас да нощува. Отново ни предупреди за пътя да внимаваме. Ето че стояхме пред този път. И тръгнахме по него. Първо бяха страшните серпентини с много остри завои, които бързо минахме. Изобщо пътя си беше черен, но много хубав хубав за каране. Единствено на места имаше по-дълбоки пясъци, но пък се виждаха отдалеч и човек лесно може да прецени как да мине.

Не си давахме много зор, защото не бързахме, а и навсякъде около нас отново започнаха красивите гледки. Оставаха ни 80 километра докато стигнем до главния път през Памир - М41. Качихме се на 4332 метра надморска височина. За мен това беше нещо ново, но не усетих нещо различно от примерно 3500м.

Около 13.00 часа стъпихме на асфалта. Той не беше нещо кой знае какво, тъй като имах чувство, че карам по някакви вълни с дупки, но до Мургаб ни оставаха само още 100 километра.

Взехме ги без да спираме. А град Мургаб е едно отвратително село. Много мръсно, хората някак не бяха много дружелюбни и обстановката и на двамата с Мони ни напомни на Вади Халфа в Судан, особено след като се настанихме в къщата за гости. Но пък друг избор нямаше. Ош беше далеч, а до там нямаше друго място, до което да стигнем преди да се стъмни. Останахме в Мургаб. Тук единствено трябваше да се наспим и да изчезнем колкото се може по-бързо. Вече на голямата надморска височина беше и доста по-хладно. Малко се ядосах, защото видях по пътя през Памир до тук как хора с много по-малко пари са се постарали да направят приятни места, на които да си поприказват с теб, да пием чай. А тук използват факта, че друго място няма и с това приключва всичко. Не знам, може би и защото последните 4 години обикалях само по такива места, но тук ми дойде в повечко. След като се настанихме отидохме до пазара, който представляваше около 30 метални контейнера, превърнати в най-различни магазини и там намерихме едно кафе, в което успяхме и да ядем нормална вкусна храна. Утре продължавахме към Ош в Киргизстан.

 

07.07.2012

36-ти ден. Днес станахме много рано и в 07.00 часа тръгнахме. Напълнихме бензин в Мургаб от импровизирана бензиностанция с една цистерна, туба и фуния.

Там човека ни каза, че трябва да бързаме, защото след 10 километра има да минаваме голяма река, която към обяд вече става толкова пълноводна, че е невъзможно да се мине. Ние така или иначе нямахме намерение да се бавим и потеглихме. След около 8 километра стигнахме реката.

Минаването през нея беше задължително защото пътят е отнесен заедно с моста от силните води. На пръв поглед не предполагах, че ще бъде нещо трудно, тъй като не изглеждаше голяма. Имаше няколко разклонения доста дълбоки и това беше всичко.

Тръгнахме да я пресичаме. Мони мина първи без никакъв проблем, след него беше Одед и накрая аз. Първите няколко разклонения на реката минахме бързо, но последваха две доста дълбоки, на които реката течеше доста силно. Мони мина първото, огледа се и премина и второто отново без проблем, като и на двете само бреговете бяха високи. След него минах и аз.

С малките мотори не беше проблем минаването на тази река. Дойде ред на Одед. След като минах през първото дълбоко разклонение го изчаках и той да дойде, но тежкия мотор падна на една страна във водата.

Слязох и избутахме мотора. Преминах и второто дълбоко разклонение и се качих на асфалта. В това време Одед беше паднал отново на една страна. Този път беше по-трудно и с Мони двамата го избутахме. Естествено и тримата бяхме почти до кръста във вода. Така преминали всички се качихме на асфалта за да съхнем. Беше забавно какво приключение се получи от една на пръв поглед не много голяма река.

Отгоре гледахме и как колите трудно преминават през това място. Чакахме един час за да изсъхнем и продължихме. Отново карахме заобиколени от заснежени върхове и красотите на Памир.

Пътят беше асфалт и черен на места, но успявахме да държим добро темпо. Имаше и още водни препятствия за преминаване, но вече бяха малки, а и знаехме как.

Ето и мястото, на което видяхме лепенка от нашия приятел Дъг на мото къмпинга в Идилево.

Спирахме за кратки почивки за чай, минахме и покрай езерото Кара Кул. Оказа се синьо, а не черно. Поредното красиво място в Памир. Преминахме и през прохода АкБайтал – 4655 метра надморска височина. Най-голямата височина, на която съм бил до сега.

Естествено тук стана и студено и се появиха облаци. Около 14.00 часа бяхме на границата с Киргизстан при пункта Bordobo на прохода Kyzyl-Art, отново над 4000 метра надморска височина.

Границата минахме бързо. КПП-то от страната на Киргизстан беше на 20 километра от това на Таджикистон. Трябваше да качим прохода и да се спуснем и след това стигаме КПП-то. От таджикистанска страна ни поискаха имиграционни карти, които трябвало да ни дадат на влизане. Ние естествено влязохме бързо и такива нямахме. Както става навсякъде поискаха ни по 50 сумони на човек и ни пуснаха. Това са около 20 долара. След бариерата на тази височина за всеобща изненада ни заваля страшен сняг. Купона стана пълен. Черен кален път с коловози и с лед и отгоре ни вали ужасно силен сняг, а и няма къде да спрем.

20 километра ги минахме за около 40 минути, като на места почти бутахме моторите. Границата на Киргизстан минахме още по-бързо. Тук само регистрират паспорта и си вътре. Никой не записва, че влизаш с мотор или с нещо друго. Не ги интересува и за това повечето чужденци предпочитат да си оставят моторите в Киргизстан за година и после да продължат пътуването си. От тук започна и хубавия асфалт. Стигнахме в Сари Таш, заредихме вече хубав бензин, сменихме пари и продължихме към град Ош.

Оставаха ни още 180 километра, но карахме по чисто нов асфалт, с прекрасни завои и хубави гледки. Тук вече от двете ни страни се появиха много юрти на хората, които отглеждат животни. Беше малко смешно, защото често се виждаше юрта и пред нея паркиран някакъв хубав джип. Преминахме през два прохода, но доста по-ниски. Спирахме само за малки почивки. Около 18.00 часа тукашно време бяхме в Ош. Намерихме къща за гости, в която се настанихме и оставаше само да починем няколко дни и да осмислим преживяното в Памир - нещо, което никога няма да забравя. Невероятна красота и прекрасни и интересни хора. Това за нас беше и най-красивото място до тук, заради което си заслужаваше да изтърпим несгодите по пътя. Карането тук беше абсолютно удоволствие и и за тримата. А Таджикистан ни спечели много и останаха доста места, неоткрити за нас, но трябва да има и следващ път. Мястото наистина е райско и сега разбрах, защо толкова много хора пътуват в този маршрут.