Азия - цялата история - Узбекистан

23.06.2012

22-ри ден. Най-кошмарния от пътуването ми до тук. Чувствах се ужасно, че така се развиха нещата. Трябваше да се разделим с Мони, а вечерта си мислих, че пиша последните страници от пътеписа. Двамата шофьори на газелата бяха като извадени от стара руска комедия, където винаги поне единия от героите е с моряшка фланелка, с водка в ръка и кара камион. Страшни карикатури. И двамата бяха точно такива само без водката, но вместо нея се дъвчеше постоянно някаква трева, нещо като опиат и се ядеше диня. Бяхме се разбрали да тръгнем към Ташкент в 06.30 часа. И тръгнахме. Още преди Хива Газелата почна да хвърля масло. Стигнахме до Ургенч където час и половина я ремонтираха в някакъв сервиз и смениха гарнитурата. Тук дойде и шефа на тези двамата, който най-любезно ми обясни, че няма да спираме никъде до Ташкент /около 1200 километра/, аз да си спя в колата, пък те ще карат. А на този пътен звяр максималната скорост е 80км/час. Гледах го този началник и се чудих, нормален ли е или иска да получи нещо вълнуващо от дясната ми ръка за да му разнообрази ежедневието. Как да спя в кабината, като аз половината бях навън през прозореца, защото нямаше място. Явно човека го беше напекло слънцето и му простих, като само му казах, че това може да стане ако слезе единия шофьор и карам аз. Не се съгласи и решихме по пътя да спрем някъде. След ремонта тръгнахме и към главния път. Караше по-младия шофьор, който си нямаше понятие къде отиваме. При приближаването на едно кръстовище по-опитния, който поне знаеше името на града в който влязохме, казва „Тук трябва да завием надясно”. Младичкият си пригласяше на някаква песен по радиото /защото Газелата и такова чудо има/ и най-невъзмутимо продължаваше напред. Приближаваме още повече кръстовището и стария вече му вика „надясноооо”. Обаче пича си кара. Подминахме кръстовището, когато стария го попита защо не е завил, след като му е казал. В този момент малкият професионалист направи рязко завой надясно, при което влезе в насрещното на една еднопосочна улица. И пак продължи да си кара, като си пригласяше вече на следващата песен, но с малко притеснена физиономия от многото коли идващи срещу нас. Така с няколко качвания по тротоара успяхме да завием в някаква улица, на която поне бяхме уцелили посоката на движение. Беше супер. И тримата си нямахме понятие къде се намираме в този град, ама важното е, че не спирахме. Това всичко не ме учуди много, защото вчера вечерта имахме същото преживяване в гр.Нукус, когато търсихме хотел да нощуваме.

И така докато излезем на главния път било станало време за обяд. Хайде в някаква крайпътна кръчма, където ядохме много хубав шашлик, което си е нашето кебапче, ама от месо. Стана обяд и продължихме, като се разбрахме да стигнем днес поне до Бухара. Излязохме на главния път, който се оказа в ремонт и беше истински ад да се кара кола по него. Скоростта беше максимум 30км/час. Страшни дупки, няма асфалт, прах и ние трима големи мъже в „огромната” кабина на Газелата. Липсваше ни само бутилка водка за да заприличаме на героите от руска комедия. Обаче тези бяха такива образи, че трудно спирах да се смея с тях. Естествено карайки по този път и колата почна да загрява и трябваше да се чака да изстине, да се налива вода и така поне 6 пъти, или поне до толкова броих.

Ето и водата за Газелата.

В това време Мони вече беше стигнал в гр.Хива едно от местата, които съжалявам, че пропуснах. Градът е бил също един от главните от Пътя на коприната в древността. Основан е през 5-6 век. През 16 век се превръща в столица на ханство Хива. След това става известен пазар за роби. Най-популярният исторически комплекс тук е Ichan-Kala. Ето и част от това, което е видял Мони за престоя си тук.

Наистина е било вълнуващо и интересно място за разглеждане, но за съжаление трябва отново да се върна на Газелата. В 17.00 часа бяхме все още на 290 километра от Бухара, а сме изминали едва 110км. Вече бях изгорял от дясната страна и с рани на ръката от стъклото на вратата, тъй като през цялото време бях почти навън през отворения прозорец. Поне се движихме. След първите 150 километра пътя стана малко по-добър и позволи да ускорим чак до 60км/час. А и забравих, че скоростите не всеки път влизаха при превключване. Ама иначе си спирахме да пием кафе, после да ядем диня, после да си купуваме вода, после пак да пълним вода да заливаме газелата да не умре от жега и така в 22.00 часа не знам къде бяхме, но насред пустинята спукахме две гуми. Тъмно като в .... и ние със спукани гуми и светим с два мобилни телефона. А тук в пустинята е пълно със змии и най-вече със скорпиони, които ги привлича точно светлината. Светихме оглеждахме се и точно преди единия шофьор да монтира последната гума видях над главата му на каросерията скорпион. Успях да го бутна настрана и с телефона да ударя скорпиона. Така ударих скорпиона, че той явно се шашна и разви страшна скорост като падна на асфалта и избяга. Последва бърз монтаж, изтупване на всичко като дрехи, преглед на купето и бързо потегляне. А между другото "резервните" гуми бяха като основните – идеално гладки като за Формула 1. Всъщност, понеже липсваха резервни използвахме задните гуми и така Газелата остана отзад вместо с 4 само с две. Все пак продължихме пак с онази бясна скорост от 60км/час. В 02.30 през нощта вече стигнахме Бухара. Брей, не можех да повярвам. За 22 часа изминахме 400 километра. Час по-рано бях взел решение да си сваля мотора и да продължа нататък с него, дори ако трябва да го бутам. В Бухара е забранено да влизат такива "големи" камиони и за това намерихме такси за да търся хотел а с двамата шофьори, които вече чувствах като роднини се разбрахме да се видим на следващия ден. След доста обикаляне в този ранен час намерих и хотел, в който оцених веднага какво означава банята. Реших, че няма да се кача повече в тази Газела. Жегата тук отново беше голяма, а Узбекистан си личи, че е доста по-беден от Туркменистан. Бензин трудно се намира и тук всички карат на метан. От големите джипове в Туркменистан тук най-голямата кола е Деу Нексия и естествено Газелата, която изглеждаше на фона на останалите като 40 тонен камион.

 

24.06.2012

23-ти ден. Не спах до късно и в 09.00 часа ме взеха с такси за да отидем до Газелата. Там обясних, че няма да продължа с тях и свалихме мотора. Реших, че дори и да го бутам до Ташкент пак ще стигна за същото време. Оставаха още едва 600 километра и щяхме да се справим с белия кон по някакъв начин, а и така ми оставаше възможност да разгледам Бухара и Самарканд. Бях надхвърлил лимита на телефона си и не можех да избирам вече. Взех от единия шофьор телефона за да пусна съобщение на Мони и да му кажа, че оставам тук и в кой хотел съм, а малко по-късно дори успяхме и да говорим. Поговорихме си още половин час с двамата, тъй като си бяхме близки вече и след това с мотора отидох до хотела. Ако се чудите - да пак загря по пътя. Хубавото беше, че стана облачно и веднага тръгнах на обиколка из забележителностите. Бухара е петият по големина град в Узбекистан. Възникнал е преди 2000 години и също е бил една от важните спирки по Пътя на коприната като търговски, културен и религиозен център. Бил е и един от основните градове на Персийската империя. От 12 век започват да се строят и много от грандиозните постройки, част от които са запазени и до днес. В средновековието тук е имало 360 джамии и 80 медресета. И отново през 1220 година е разрушен от армията на Чингис хан и чак век по-късно започва да се възражда. Част от най-големите забележителности са

минарето Kalyan

То е част от комплекса с джамията Po-i-Kalyan

Крепостта в Бухара

Bolo Hauz джамията, която е интересна с това, че е построена цялата от дърво.

Miri-Arab мадраса

Още две училища

Базарът Tagi Zargaron

и още малко от Бухара

Обикалях около три часа за да разглеждам, защото вече си бях като туристите от японската група, зад която се движих. Много е интересно в Бухара и много приятно място за почивка и разходка. Чисто навсякъде, доста по-евтино от Туркменистан, но трябва да се ходи с торбичката с парите и пак едно броене навсякъде. Беше неделен ден и спокойно за разходка. Дори и малко поваля дъжд,  но после слънцето пак се показа. Ходих толкова, че дори успях да се загубя в един квартал, но видях и малко от другото лице на града.

Беше си ден за мотаене. Пих кафе в местно заведение, в което въпреки туристите, които ежедневно пълнят града пак станах обект на внимание и масата, на която седнах се напълни за около 10 минути и се започвана обичайните въпроси - От къде си?, За къде пътуваш ?/въпрос, на който в момента и не можех да отговоря/. Явно все още съм имал изтормозен вид от Газелата за да привлека така вниманието. Бухара, особено в неделен ден, е прекрасно място.  По-късно се прибрах в хотела и така и не разбрах как съм заспал.

 

25.06.2012

24-ти ден. Днес се наспах до късно. Изкарах до обяд във фоайето на хотела ровейки се из интернет, след това обяд и пак в леглото. Около 15.00 часа пристигна и Мони. Зарадвах се, че пак сме заедно. В този ден за пореден път се убедих, как съдбата си прави с нас каквото си иска, нищо че се опитваме да организираме всичко. В Хива Мони се беше запознал с Хари и Линда от Южна Африка, които пътуват с две BMW F650 и Одед от Израел с BMW R1200GSA. Мони им споделил за проблема с мотора ми и Хари му казал да проверим водната помпа. Вечерта отидохме при тях в хотел, близо до нашия. Там се запознах и аз с всички. Много хубави, приятни и позитивни хора.

Изкарахме доста весело вечерта при тях в хотела, ядохме узбекска кухня, която е точно като нашата, дори и таратора им. Посмяхме на различни истории и въобще беше хубаво отново да съм сред свои хора. Почти забравих за Газелата. Разбрахме се с Хари да му закарам мотора на следващия ден за да проверим водната помпа. Появи се и момче от Швейцария, което от година и два месеца обикаляше света с колелото си. Луда работа за мен, особено като ни каза, че е бил с момиче, което с велосипеда си минава всеки ден по 100 мили. Дори той не можел да кара с нея заради това темпо и се разделили. Въобще в Узбекистан могат да се срещнат много хора, които пътуват по всякакъв начин, а мотористите имам чувство, че са най-много. В хотела имаше още два мотора на германци, пътуващи по същия маршрут, пред нас на няколко дни пътуваха други, за които чувахме, а колко щяхме да срещнем по пътя си нямах представа все още. Прибрахме се в хотела  да поспим. Отново в мен се появи надежда, че нещата ще се оправят.

 

26.06.2012

25-ти ден. Днес около 10.00 часа бях при Хари с мотора. За пореден път разглобявах мотора и дано имаше смисъл, зощото вече ми омръзна. До тук бяхме загубили 4 дни в ремонти, при положение, че не разполагахме с кой знае колко време за обиколката. Разглобих отново всичко, хари отвори водната помпа и тя си беше наред. Показа ми как се проверява и затворихме. Според него оставаше възможността да има въздух в системата. Казахме му, че с Мони сме говорили за това още в Ашхабат и какъв е бил отговора на БМВ, на което Хари се засмя. Погледнахме на едно от другите БМВ-та къде е вентила и започнахме да търсим на моя къде може да е. Ето ги и машините на Хари и Линда.

Видяхме един болт, който стоеше така в нищото и решихме, че е това. Хари разви болта, напъха една тръбичка, запалих мотора и се започна. Да, започна се едно изкарване на въздух, все едно не е имало течност. Мотора беше пълен с въздух толкова, че ни отне един час да изкараме всичко. Не се обезвъздушава сам и при смяната на антифриза още в България е останал с въздух вътре, което при високите температури тук е довело до прегряването. Излезе всичко, наляхме течност и тръгнах на тест. Първо в градско каране не светна лампата. Загря си нормално, перката се включи и всичко си работеше. Излязох от Бухара и раздадох пълна газ. Толкова пълна, че дори полицаите, които се опитаха да ме спрат ми махнаха да продължавам. И така на високите обороти пак не загря и не светна лампата. Явно беше, че това е проблема. Тук ми идеше да крещя от радост.  Всичко се намести. Явно Газелата изигра една важна роля все пак и наистина трябваше да е толкова гадна кола, че да ме накара да остана в Бухара, след това да изчакам Мони, който пък случайно да се срещне с Хари и така да отстраним проблема. Отново бях в играта както се казва. И сега ми е трудно да опиша огромната благодарност към всички. Сега вече след като ми мина усмивката се ядосах. Ядосах се, защото едно глупаво обезвъздушаване ми струваше до тук 700 долара, а ако съдбата не се беше смилила над мен да ме срещне отново с Мони и Хари, щеше да ми струва още поне 3000 долара, с изпращане със самолет до България, с разглобяване на двигател, смяна на гарнитури и кой знае още какво. А освен това ми костваше и един радиатор, който ремонтирах в Ашхабат. И заради това трябваше да изтърпя всички тези пътувания с коли и камиони, с мотора вързан или хвърлен отзад. Но явно и това е трябвало да се случи за да е по-пълно приключението. Утре към Самарканд предстоеше тест при продължително каране как ще се държи, но явно това е бил проблема. След ремонта се прибрахме в хотела да отпочинем, защото ни предстоеше разходка в Бухара.

Да, точно така - това е паметник на Настрадин Ходжа.

Вечерта оставаше да почерпя за хубавия ден, като това беше най-малкото, което можех да направя. Чувствах се прекрасно и от друга страна бях крайно ядосан за грешката, която доведе до цялата тази история. Явно не трябва да се доверявам толкова на обслужването в сервиза на БМВ в България. Седнахме в хубаво заведение и отново в сладки приказки завършихме вечерта.

Утре отново щях да карам мотор и да продължиме с Мони към следващите приключения. Одед също продължаваше с нас, а Хари и Линда оставаха в Бухара за още няколко дни.

 

27.06.2012

26-ти ден. Днес тръгнахме около 08.00 часа. Отидохме до хотела на Одед за да го вземем с нас и...... и мотора не запали. Последва сваляне на резервоара, вадене на акумулатора, подаване на ток и..... запали. Тръгнахме към Самарканд. Щастлив от факта, че не светна лампата на водата в градското каране го оставих да работи на бензиностанцията, докато Мони и Одед сипваха бензин. И..... и като загря хубаво видях, че на връзката на радиатора между алуминиевата част и пластмасата за капачката и термостата капе антифриз. Точно това лепихме, след като благодарение на въздуха в радиатора се беше отворило в Ашхабат. Явно, не сме успяли да затворим всичко както е било заводски направено. Продължихме към Самарканд. Поддържах скорост около 95 км/час и нямаше проблем. Последните 50-60 километра дадох малко повечко газ и чак тогава прокапа пак за около половин минута. Добрата новина беше, че мотора работеше като часовник, не загряваше, усещах че има мощност, но не мога да я покажа, защото радиатора трябваше да се пази. Спирахме си нормално за почивки, без принудителни заради лампата ми и всичко по пътя си мина перфектно. Беше забавно, защото Одед е с невероятно чувство за хумор и е доста забавен.

Около 13.00 часа стигнахме в Самарканд. Намерихме си един от малките семейни хотели с невероятна обстановка и само 10 долара за нощувка на човек със закуска. Починахме малко и тръгнахме на разходка из града. Самарканд е втория по големина град в Узбекистан. Създаден е преди 2000 години. По късно е завладян от войските на Александър Велики, след това през 8-ми век е превзет от арабите и се превръща в основен център на мюсюлманската култура. Самарканд е и една от най-важните точки по Пътя на коприната свързващ Китай със Запада. През 1220 година градът е превзет и разрушен до основи от войските на Чингис хан. Най-голямо развитие има почти век по-късно при управлението на Тимур, когато става столица на централноазиатската империя. Тогава са построени и най-значимите сгради, които днес са напълно реставрирани и са основните туристически забележителности. Самарканд е едно от най-красивите места, на които съм бил. Тръгнахме на обиколка към най-известните места тук.

Площада Registan обиколен от трите медресета /ислямски училища/ - Ulugh Beg, Tilya-Kori и Sher-Dor.

Ulugh Beg

Tilya-Kori

Sher-Dor

Джамията Bibi-Khanym, чийто купол се издига на 40 метра.

И още малко от Самарканд.

Около два часа и половина разглеждане ни измори доста, въпреки, че в началото беше облачно. Последва кратка спирка за кафе и продължихме обратно към хотела. Там ни чакаше прекрасно сготвена домашна вечеря и не ни оставаше нищо друго освен да се отдъдем на почивка и мързел и да чакаме полуфинала по футбол между Испания и Португалия. Пред да се разходим говорихме с приятели какво да направим с радиатора и намерихме някакво решение, което оставихме за утре. Дори и така можеше да изкара още километри и се надявах да получа нов радиатор в Бишкек, който вече можехме да монтираме за около 15 минути и да обезвъздушим за около половин час. Само трябваше да пристигне. Важното за мен беше, че пак си бях с мотора, което ме правеше доста щастлив, въпреки, че все още не можех да се отпусна напълно заради неспиращите проблеми. Все пак вечерта с Одед и двойка англичани мина забавно в разкази на всякакви истории свързани с различни мото пътешествия. Предстоеше ни още един ден в Самарканд, а след това към Таджикистан. Лошото е, че тук близката граница към Душанбе е затворена и трябваше да изберем друг маршрут.

 

28.06.2012

27-ми ден. Беше пореден ден за ремонт на мотора ми. Този път в Самарканд. Поне се наспахме и не бързахме. Изпратихме Одед към Таджикистан за да си извади разрешително за Памир и щеше да ни чака в Душанбе. Около 10.00 часа отидохме до пазар за авточасти със собственика на хотела. От там купих антифриз и някаква добавка за спиране на течове на радиатора. Върнахме се, разглобих мотора, намазахме всичкто обилно със силикон и го оставихме да съхне. Вече се справяхме много бързо. Остана ни само да се надяваме и да чакаме. Седнахме на широката тераса, където вече бяха дошли англичаните Робин и Кили и изкарахме целия следобяд с тях. Те и двамата пътуваха вече от две години с два мотора Suzuki DRZ400. Много места бяха обиколили и беше много интересно да слушаме за различните истории по пътищата. Вечерта сглобихме мотора и излязохме с Мони на площада да гледаме светлинното шоу.

Не беше много впечатляващо, но поне се разходихме по хладното. Върнахме се в хотела, където ни чакаше поредната домашно приготвена вечеря. Робин и Кили дойдоха и се присъединиха към нас. Вечеряхме в очакване на мача между Германия и Италия.

Получихме късно и мейл от Одед, който беше стигал в Душанбе. Беше минал през КПП, което е близо до Ташкент, но трудно откриваемо и за това ни изпрати координатите. Гледахме мача и легнахме да спим. Беше си мързелив ден.

 

29.06.2012

28-ми ден. Днес ни очакваше Таджикистан. Около 08.30 часа бяхме на път. Преди тръгване долях антифриз, сипах и добавката и потеглихме. Пътят към Ташкент беше хубав и приятен за каране. Правихме си почивки за чай, но тук вече имаше доста зеленина и сянка, където можем да се скрием. Мотора вървеше добре, не загряваше, не течеше, което ме правеше още по-щастлив. Около 13.00 часа стигнахме до КПП-то, както Одед ни беше пратил координатите. Е тук вече стана страшно. Излизането от Узбекистан беше много трудно. Отново попълване на митнически декларации, паспортни проверки, всички гледат нацупено и страшно, все едно престъпник излиза от страната им. И така както ни гледаха ни накараха да свалим целия багаж и да го пуснем през скенера. И то само да се направи единия митничар на важен. На скенера на едната ми чанта се видя токата, но не можах да го убедя какво точно вижда, щото и той не знаеше въобще какво прави там и се наложи да си извадя целия багаж. Провери че нищо не крия и ни пусна да си го натоварим. И всичко това се развива на място, на което е доста горещо. Странна проверка на фона на лесното влизане в Узбекистан. Сега гледаха все едно има какво да изнесеш от страната им освен дини и пъпеши. За около 3 часа излязохме. На Таджикистанска страна всичко беше различно. Усмихнати хора, събраха се всякакви видове началници да гледат моторите, записаха ни в три тетрадки, черпиха с газирана вода и за около 20 минути бяхме готови. Вече бяхме официално в Таджикистан. Тук природата се промени рязко. Появиха се планини, зеленина, различни видове автомобили и много усмихнати хора. От границата поехме по невероятно хубав път към Khujand. Хубав град, чист, подреден и естествено спряхме да изядем по един сладолед. Първите ни впечатления от Таджикистан бяха, че тук е много по-цивилизовано в сравнение с Туркменистан и Узбекистан. Цените са малко по високи, но близки до тези в България. След почивката продължихме към Istarawshan, където мислихме да нощуваме. Стигнахме около 18.00 часа. Малко обиколихме докато намерим хотел, но попаднахме на един, който е в увеселителния парк на града. Последва вечеря и сън, защото цял ден спахме и двамата с Мони по моторите и за 430 километра се уморихме доста. Утре ни продстоеше Душамбе. Узбекистан остана доста зад нас вече. Беше интересна държава, с много история и любопитни и красиви места. Лошото е, че още от средата на Иран карахме само през пустини и през деня разглеждахме джамии, мавзолеи, медресета, минарета и всички облицовани в сини плочки и във всяка държава слушахме, че са най-старите, най-високите и най-.... и това някак дотегна вече. Колкото и да са уникални всички места, на които бяхме,  като цяло имаха доста общи неща и повече не искахме да виждаме син цвят. Имахме нужда вече да караме в планината, да има зеленина, рекички, дървета и такива неща. Надявахме се, това да се случи в Таджикистан.