Азия - цялата история - Туркменистан

17.06.2012

16-ти ден. Отново ранно ставане и в 06.30 часа вече бяхме на път. До границата бяха 190 километра и трябваше да стигнем до към 09.30 часа. Уви след първите 100 километра мотора пак почна да загрява. Вече нямах идея от какво, но продължих да карам като държах по-ниски обороти. Границата стигнахме в 10.00 часа. От Иранска страна минахме за около половин час. Така пътувайки по Пътя на коприната стигнахме и новата за нас държава Туркменистан. Тук ни чакаше нашия водач Олег. По принцип за да се посети Туркменистан е необходимо човек да има покана, регистрирана в тукашната Имиграционна служба, след което виза и задължително трябва да има водач. Ние бяхме организирали всичко със „Стантурс” – фирма, която винаги ни е съдействала за всякакви видове покани и туристически услуги. Цената на ден на човек е 110 долара, в което влизат и нощувката и водача. Скъпо, но друг начин за посещение на Туркменистан нормално като турист няма. Въпреки че, Олег донесе някакви други необходими документи, регистрирани в поредната държавна служба тук на паспортния контрол нищо не се случваше. И така едва след около час започна някакво раздвижване. Минахме паспортен контрол. От там отидохме за застраховки. Тук според вида на МПС-то и маршрута се изчислява за километрите колко гориво ще изхарчим и се определя такса на човек за горивото, за да можем да пълним по бензиностанциите на нормалните цени. Как го изчисляват това нямам представа, но ни взеха по 90 долара на човек. После застраховка 12 долара, която е много важно да не се губи, после минахме митницата да ни подпечатат карнета и излязохме да чакаме да ни проверят багажа. Ровят всичко и на всички. Аз имах късмет, че момчето, при което ме разпределиха го мързеше от жегата да гледа и минах бързо. На Мони му разгледаха малко нещата да отбият номера и той мина и така след около 3 часа и половина вече бяхме готови да влезем. Имахме куп хартийки в нас, които всички били важни и да ги пазим. Лошото е, че всичко това се развива при температура 42 градуса и няма сянка. Потеглихме вече в Туркменистан. След 20 километра беше и последната проверка на паспортите, след която наистина бяхме минали границата. А пътищата в Туркменистан бяха истински ад. Асфалт положен преди 40 години и от тогава е газен от огромни камиони, без да се прави ремонт. Ужас и по-навътре в Туркменистан ставаше по-лошо.  Тук е както каза Олег, последната социалистическа държава. Има доста забрани, някои от които смешни като например, че е забранено пушенето по улиците, парковете и открити места, но може да се пуши в хотелите, в ресторантите и в кафенетата. Днес ни оставаше да стигнем до Мари, на 240 километра от границата, но разстоянието се минава за около 4-5 часа. Иначе в социалистически Туркменистан всички карат западни коли, като най-много са Тойота. Тук мобилни телефони извън страната нямат обхват. Има само един местен мобилен оператор и това е. Интернет само в интернет кафетата. Цените са както в България, но бензина е едва 30 цента за литър 95. Та карахме си ние по „прекрасния” асфалт на едва 44 градуса жега, изчаквахме още два пъти да ми изстине мотора, че пак загрява и така около 19.00 часа местно време, което е два часа по-късно от нашето, пристигнахме в Мари. Олег ни настани в хотела и по-късно излязохме да пием бира. Да бира, истинска наливна и свинско месо. Туркменистан въпреки името си не е мюсюлманска държава, макар да има мюсюлмани и тук. Вече се говореше и главно на руски, та някак ни стана по-родно. Убити от жегата през деня около 22.30 часа вече бяхме по леглата. Утре ни предстоеше още едно каране в жегата до Ашхабат, където имахме един ден почивка.

18.06.2012

17-ти ден. Отново ранно ставане. Предстоеше ни да разгледаме древния Мерв, който е на 40 километра от град Мари. Натоварихме се в колата на Олег и потеглихме, към един от най-важните и стари градове по пътя на коприната. Останките в тази местност са от времето на Маргианската цивилизация от края на третото хилядолетие пр.н.е., но се смята, че градът е основан от Кир Велики от Ахеменидската династия. Най големи размери и значение Мерв има по времето на селджукския владетел султан Санджар през 12 век. Тогава градът е имал население от 200 000 души и се е смятал за най-големия град в света. Сега една от най-запазените сгради е мавзолеят на султан Санджар.

Другата известна и запазена сравнително добре сграда е крепостта Kyz Kala. Всъщност все още не е ясно за какво е ползвана тази постройка, но е интересна с вълнообразните си стени.

По късно градът е превзет и разрушен, а населението избито от монголските войски начело с Толуй,  най-малкия син на Чингис хан. Обиколихме Мерв, който е на доста голяма площ, но за съжаление не са направени много археологически разкопки и човек трудно може да си представи за огромните му мащаби за времето си. Ето това е била и централната му част

Тук също е имало и кули, в които се е събирала вода за да се прави лед. Точно като тези в Иран.

В една част е разкрита крепостната стена. Много дебела и ясно показва как е достроявана през различните години на управление и различните султани, царе и т.н.

Обиколката ни отне около два часа и то при положение, че между забележителностите обикаляхме с кола. Ако трябва всичко това да се обиколи пеш, сигурно ще отнеме цял ден. Мястото е наистина много старо и имахме късмет, че Олег обича история и доста ни разказа. Местните също обичали да идват на това място за да разглеждат.

Около 11 часа се върнахме в хотела. Стегнахме багажа, натоварихме се на моторите и потеглихме към Ашхабат. След първите 60 километра за първи път заредихме бензин в Туркменистан. Доста по-хубав от иранския и 1 литър е около 30 цента. Те и за това карат огромни машини като Тойота Авалон, различни джипове и въобще мощни коли харчещи доста гориво. До преди няколко години дори е имало безплатен бензин по 20 литра на ден на човек. И все пак ми е странно как при толкова петрол, което означава много пари, пътищата са едни от най-лошите, които съм виждал. Ако човек си представи за момент как изглежда трасе за суперкрос, ще може да разбере за какво говоря. До Ашхабат километрите бяха 360, което се пътува за 6-7 часа нормално. Ние с няколко спирки за чай и вода успяхме да ги вземем за 5 часа, но в резултат на това загубихме Олег с колата, който пък се оказа, че се е връщал да ни търси и когато се чухме на входа на града, той беше на 3 часа зад нас. С мотор се кара по-лесно по пътищата, стига човек да се пази от местните шофьори, които никога не можеш да предвидиш какво ще направят. Вече в Ашхабат решихме с Мони да тръгнем да си търсим хотела, който Олег ни беше запазил. И така на едно кръстовище се чу шум като отваряне тапа на шампанско и след секунди вече целия бях в пара. Мотора този път прегря и се чудих дали не съм седнал на парен локомотив. Идеше ми да го заритам с грубите обувки. Изчакахме малко, псувах много и след това Мони спря такси, човека знаеше хотела и тръгнахме след него. След около 3 километра пак на кръстовище, пак нещо запуши и спрях. Останах да чакам Мони да отиде да види къде е хотела и да се върне. На място нямаше как да ремонтирам нищо. Остана ми само да си пуша цигара и да се наслаждавам на скъпите коли от автопарка на жителите на Ашхабат. Чаках доста, много хора спираха да ме питат имам ли нужда от нещо и накрая дойде един полицай, който ми каза да махам мотора, че някой си държавник щял да минава от там. Естествено ме предупреди, че ако остана ще трябва да ме арестуват. То само това ми трябваше в този момент. Преместих мотора, малко по-късно Мони и Олег пристигнаха и го закарахме в близък сервиз за да го оставя за през нощта. Утре пак беше ден за ремонти. Така  приключихме за днес. Започна добре  и свърши много зле. А Ашхабат на пръв поглед е невероятно красив град, с много хубави сгради, чисто, подредено и само странно липсват хората по улиците, а и не всичко може да се снима.

 

19.06.2012

18-ти ден. Поредния ден за ремонт. Поне днес се наспахме, дадохме дрехите си за пране и около 10.00 часа се отправихме към сервиза. Изкарах мотора навън и започнахме. Всичко отново се разглоби. Мони и Олег отидоха да купуват масло за КТМ-а и антифриз за мен. Налях малко антифриз и видях, че радиатора тече. Свалихме радиатора и така установихме, че при предишния ремонт не сме сложили скобата, която държи пластмасовата тръба с термостата към радиатора и тя е направила дупка, а освен това и уплътнението на радиатора е разлепено. Тук на помощ се притече местно момче, което заедно с Мони отидоха до магазин, купиха течна пластмаса, бързовтвърдяваща и термоустойчив силикон. Така всичко беше намазано добре и залепено и вече течове нямаше. Отне ни около 5 часа, но поне използвахме да сменим и маслото на двата мотора. В гаража „домакините” бяха много услужливи и приятни хора. В началото ни казаха, че не разбират от мотори /то все едно аз разбирам/, но можем да ползваме всичко, което ни трябва за ремонта. Накрая пихме по чай, доста си говорихме и тръгнахме да се прибираме към хотел. Да, ама след 3 километра пак светна лампата. Изгасих мотора и след това не искаше да запали. Айде пак сваляне на резервоара отпред за да стигна до акумулатора, подадохме ток от мотора на Мони и запалих. Тръгнахме пак към хотела и пак светна лампата, ама този път си я оставих да свети и стигнахме. Вече нямах идея какво може да му има. Хубавото беше, че Мони носеше сателитен телефон. Чудихме се дали не трябва да се обезвъздуши системата, тъй като при махането на радиатора със сигурност беше пълно с въздух. Обадих се на специалистите в сервиза в България и единодушното мнение беше, че е избила гарнитурата на главата, а мотора сам изкарва въздуха от системата и не е необходимо аз да правя нещо. Странно, но след като така казват, явно имам космическа технология в машината. Тук всичко се срина пред мен. Явно беше, че това няма как да го оправим двамата с Мони, нито в някой сервиз тук. В Туркменистан дори беше почти невъзможно да се достави и нова гарнитура в рамките на оставащите ни дни до края на визата, която пък също е почти невъзможно да се удължи. Доста мислихме и остана варианта да търся транспорт за мотора към България. Чувствах се тъпо и бях притеснен, че трябва да оставя Мони да продължи сам, защото пред нас все още бяха трудните части от маршрута. Така приключи и този ден пълен с нерви за мен и неприятности. А Ашхабат си светеше толкова силно вечерта, че все едно ми се присмиваше. Единственото хубаво нещо беше, че от два дни е облачно и поне слънцето ни съжали през деня докато ремонтирахме.

 

20.06.2012

19-ти ден. И днес не бързах да ставам от леглото, а и то за къде вече да бързам.  Олег дойде около 11.00 часа в хотела и заедно с него тръгнахме да търсим фирма за да превози мотора до София. Е такава фирма в Туркменистан се оказа, че няма. Само DHL казаха, че могат, но щяло да отнеме поне две седмици, което за тукашните стандарти означава поне месец, а визата ни беше само за 14 дни. Мони говори с Дейвид от „Стантурс”, който до сега ни урежда всички покани за държавите и ни съдейства за всичко. Той предложи да го закараме до Ташкент в Узбекистан и от там за София, което щяло да стане лесно. Туркменистан е държава както беше България примерно през 1980 година, само че доста лъскава на външен вид. Бензина е ужасно евтин и има навсякъде. Всички карат „Тойота” и то все нови и огромни джипове „Лексус”. Какви ли не екземпляри могат да се видят да излизат от лъскави коли. Колите при внос са освободени от данъци, мита и други такси и по тази причина са достъпни за хората. Поради тази причина пробвахме да купим пикап, който читав щеше да е около 3000 долара и с него да продължим пътуването, но се оказа, че процедурата за да изляза с колата от границата и да си го карам ще отнеме и тя около 20 дни. Остана варианта да кача мотора на джипа на Олег и утре да продължим към газовите кратери в региона Дарваза. Така и се уговорихме и с неговия Крайслер щях да стина до границата с Узбекистан. С Олег отидохме в голям МОЛ да обядваме и да си купя раница да събирам багажа. Тъжна работа, ама се случват и такива работи по време на път. Няма застраховка за това нито някой може да предвиди всичко, което може да се случи. Та в този МОЛ видяхме всъщност, че извън колите и бензина всичко останало е доста скъпо. Цените са по-високи от тези в България. В Ашхабат всичко е направено така, че да изглежда лъскаво и създава впечатление, че хората са най-богатите след тези в Дубай. Целия град прилича на огромен мавзолей. Огромни булеварди, интересни жилищни блокове като външен вид, но и трудно ще се видят хора по улиците. Срещу хотела имаше огромна сграда, която мислих също че е хотел, докато не отидох да видя, че е онкологична болница.

Едно от министерствата.

И новите жилищни квартали.

Покрай ремонтите на мотора имахме възможност да видим и другата част на Ашхабат, където е доста различно с малките квартални улички, кварталните магазинчета и хората насядали пред къщите си на сянка да си говорят. А в интересните като архитектура жилищни блокове за да се напълнят с хора са задържали ниски цените . Примерно Олег ни разказа, че апартамент от 160 кв.м може да се купи за 100-120 000 долара, като вътре има абсолютно цялостно обзавеждане, включително и всичко възможно като техника от ютия до перални,печки, телевизори и т.н. марка „Сименс”. Трябвало само дрехите да си донесе човек и да почва да живее. И естествено както всичко останало е голямо така и тук височината на тавана е 4 метра. И все пак най-интересното е как хората се крият да пушат по улиците или избягват, а в същото време в ресторанти, кафенета, в моловете може да се пуши свободно. Стига да е поносима цената от 5 долара за кутия цигари. Мобилен оператор – само един и то държавен, интернет само ако си купиш модем, ама трябва да си местен. Общо чужденец попаднал тук остава без всякаква връзка. Интересно е в Ашхабат. Всичко свети, а като поговориш с хората се оказва, че не е толкова светло.

 

21.06.2012

20-ти ден. Олег пристигна към 12.00 часа в хотела. Натоварихме мотора в джипа и потеглихме към Дерваза.

Вече като истински турист си щраках през колата дори забранените за снимки сгради в Ашхабат.

Пътя  беше доста по-хубав от този между Мари и Ашхабат. Спирахме за кратки почивки и пак продължавахме.

Около 17.00 часа стигнахме кратерите. Пустинята е доста странна. Няма пясък, а цялата е от нещо като прах и пръст, но пак си има дюни. По пътя колата подскачаше по неравностите, мотора също, а аз се чувствах като турист – стоях на климатик, пих кола, ядох фъстъци и слушахме Def Leppard. Не е моят начин на пътуване определено. Спряхме и на първите кратери още по светло. Впечатляващото е колко са големи като размер.

Разгледахме два и отидохме на място за да правим къмпинга. Мястото естествено Олег ни го показа – защитено от една страна от малък хълм и от друга от големи дюни и така тук не духаше много вятър. Последва разгъване на палатките, приготвяне на вечерята и докато чакахме да се стъмни започнахме с водката и бирата.

Стана тъмно и с това много красиво. Небето кристално чисто, пълно със звезди, виждаше се млечния път и ни оставаше само да се излегнем и да се наслаждаваме. Малко по-късно шофьора на Олег, който беше с другата му кола, естествено Тойота, с друг турист ни взе от лагера и ни закара до горящия газов кратер.

Уникално място. Застанахме на ръба на кратера и имахме чувството, че под нас е ада. Странно нещо е природата. Нищо друго няма освен един кратер с газ, който гори, но мястото някак те кара да стоиш дълго време и да гледаш. Издържахме половин час, защото тук жегата е страшна и след това се върнахме в лагера. Там говорихме още с Олег за най-различни неща. Най-интересното място в Туркменистан бил каньона, който е близо до Каспийско море, но ние нямаше как да го посетим този път. Времето стана малко по-прохладно и легнахме да спим.

 

22.06.2012

21-ви ден. Добре поспахме вечерта. Сутринта Олег ни направи кафе и се отправихме към границата с Узбекистан. Мони с мотора, а аз пак турист. Последните 80 километра се оказаха много зле. Настилката беше в ужасно състояние, колата подскачаше и имах чувство, че ще извадя мотора на части. Около обяд стигнахме и последното интересно място в Туркменистан от нашия маршрут – гр. Kunya-Urgench. Градът е разположен на левия бряг на река Амударя. Бил е столица на област Хорезма при управлението на империята на Ахеменидите. В старата част са запазени много и различни сгради главно от периода 11-15 век. Тук има джамия, останали са портите на стар хан за пренощуване на кервани, крепост, гробници и минаре с височина 60 метра.

Около високото минаре постоянно обикаляха жени, но не можахме да разберем защо.

Градът е бил един от най-важните и големи градове по пътя на коприната. Отново историята и тук приключва с нахлуването на войските на Чингис Хан. След като го разгледахме за около час не ни остана нищо друго освен да продължим към границата. Там свалих мотора от колата, натоварих багажа и влязохме в митницата. Понеже застраховката ни е пресрочена с един ден, се наложи да чакаме два часа за да изчислят, че трябва да платим още по 22 долара. Така за около два часа и половина напуснахме Туркменистан и си взехме довиждане с Олег. Прекрасен човек, с който имахме късмет да обикаляме и беше интересно да го слушаме. Предстоеше Узбекистан, където ме чакаше на границата една страшна кола „ГАЗ” или както и казват тук газела. Узбекистанската граница минахме сравнително бързо – за около час и без никакви проблеми и проверки. Единствено чакахме да ни впишат във всички възможни тетрадки и дневници и да ни дадат някакви отново важни документи. След бариерата беше и колата. Натоварихме мотора и продължихме към Нукус да търсим хотел с интернет.

Тук вече имаше такова чудо и имаше и роуминг на телефона, който за Глобул е 6лв. на минута и успях за една вечер да си надхвърля лимита на картата. Повъртяхме доста и намерихме хотел. Не мръднахме от това място. Странното, с което се сблъскахме тук беше курса на долара. Един долар е 2800 сум, но най-едрата банкнота е от 1000 и като сменихме по 100 долара ни донесоха една торба пари. Навсякъде като се плаща нещо се почва едно броене, свят да му се завие на човек. Та свърши и този ден. За съжаление това беше в момента и последния ни ден заедно с Мони. Утре вече се разделяхме и всеки продължаваше по пътя си и тъй като тогава не се виждаше нищо светло на хоризонта вечерта беше доста тягостна.